освен, може би, господин Лоусън.

Доверителят се подчини добросъвестно на последните желания на бившия офицер и посвети оставената му значителната сума за издирвания на самото място на произшествието и за съобщения в пресата.

Всичко беше напразно. Освен това, което бяха узнали в Рим, Лоусън не чу да се говори нищо повече за Хенри — жив или мъртъв и след изтичането на определеното време той освободи пратениците и престана да дава съобщения във вестниците.

След смъртта на генерал Хардинг синът му Найджъл влезе във владение на Бичууд и малко време след това, без да спазва траура и да почита паметта на баща си, стана съпруг, но не и господар на Бел Менъринг.

Никой не помисли да оспорва правата му на собственик. Той беше по-големият син и хората го смятаха за единствен син на генерала. Новината за смъртта на по-малкия при обсадата на Рим, разпространила се в графството, бе приета за меродавна.

Дори ако се смяташе, че Хенри беше още жив, хората предполагаха, че имотите на генерала са завещани само на по-големия и следователно Найджъл е техният законен собственик. Тези, които искаха да узнаят нещо повече и си даваха труд да се отнесат до господин Хюлет — новия застъпник на имението, получаваха от тази почтена личност уверение за пълните права на неговия клиент. Той говореше с важност за някакъв документ от известна дата, старателно скрит в една желязна каса, украсена с величествен етикет. Самата каса заемаше най-видното място на една етажерка на кабинета му, така че никой клиент не можеше да посети господин Хюлет, без да забележи, че има честта да говори с нотариуса, натоварен с грижата за имението и с други важни дела на Найджъл Хардинг — собственик на Бичууд парк, Бъкс. Такъв беше надписът на прословутата каса.

Колкото до собствеността на земите в имението на Бичууд, по този въпрос, както вече казахме, не се повдигаше никакъв спор. Някога бе ставало дума за подялбата между двамата братя, но хората бяха узнали за съществуването на завещание, което даваше всичко на по-големия син и тъй като по-младият се смяташе за мъртъв, нямаше какво да се оспорва.

С това споменът за Хенри Хардинг беше почти заличен. Повече от една година нещастният младеж беше вън от страната и за средата, която той обикновено посещаваше, далеч от погледа означава далеч от сърцето. Благороден, но с доста безгрижен характер, хората го смятаха за неспособен да си пробие път в обществото, към славата и богатството.

Сега той беше мъртъв. Никой вече не мислеше за него и брат му Найджъл минаваше за един от най- щастливите хора в Англия и от най-богатите собственици в графство Бъкингам.

Във всеки случай той изглеждаше задължен да бъде един от най-прочутите, защото съпругът на Бел Менъринг не можеше да се скрие зад някой облак. Ако все пак му се искаше да води затворен живот, Бел не беше жената, която би станала негова другарка в самотата и той не закъсня да го забележи.

Спокойствието, което някога бе царувало в Бичууд парк изчезна като чудо в деня, когато госпожица Бел Менъринг стана негова собственица. Величественото мълчание на горите, смущавано някога само от крясъците на рибаря и от гугукането на дивите гълъби, сега беше непрекъснато нарушавано от звучни човешки гласове.

Под жезъла на новата господарка, защото тя беше такава в пълния смисъл на думата, Бичууд стана център на развлеченията. Елитът на обществото от околията нахлу там, много щастлив от бляскавото гостоприемство, оказвано там. През пролетта там се правеха само разходки и конни надбягвания, празненства по стрелба с лък имаше през лятото, лов с хрътки — през зимата, а вечеринки и балове — през всички годишни времена.

Бел Менъринг беше постигнала цената на своята прекрасна красота, а майка й — възнаграждението за изтънчената си сръчност. Вдовицата на полковника от индийската армия беше достигнала в замъка наистина едно положение, което не споделяше със сестрата на бившия собственик. Старата госпожица беше изчезнала малко преди сватбата на Найджъл и се бе преместила с вечната си плетка в скромно жилище, съответстващо на малкото богатство, което й беше оставил брат й. Днес вдовицата Менъринг седеше в нейното кресло, но още от първия ден тя го извади от ъгъла, в който лелята на Найджъл така скромно го беше оставила.

Изминаха няколко години на непрекъснати празненства и забави, предлагани на цялата околност. Поканени и зрители, всички присъстваха на тях с възхищение, а мнозина и със скрита завист.

Може ли да бъде друго в един дом, където двама млади хора с привлекателна външност се отдаваха непрекъснато на опияненията, които предлагат богатството и общественото положение, всичко което, накъсо казано, прави съществуването толкова приятно и завидно.

Малко по-прозорливият човек можеше обаче да забележи, че зад тази привидна веселост се крие едно близко до тъгата чувство.

Забелязах го добре, въпреки че след случката на бала не смятах, че съм задължен да посетя новите собственици на Бичууд парк.

Но другите къщи бяха отворени за мен и благодарение на тях се намирах доста често в допир с двамата съпрузи и интересната личност, на която дължах зачеркването на името си от бележника за танци.

Колкото по-ясно виждах нещата, толкова повече благославях небето, че ме бе вразумило навреме.

Ако не беше щастливата случайност, може би щях да бъда в числото на онези пеперуди, които с изгорени и съсухрени от слънцето криле пълзяха около Бел Менъринг дълго след брака й.

Видът на всички тези мъченици на любовта вероятно беше причината, която помрачаваше челото на Найджъл Хардинг и вливаше в очите му онзи зловещ пламък, белег на полуизточния му произход. Но аз не се безпокоях от това, тъй като никога не бях изпитвал голяма почит към личността му.

Жена му ме интересуваше много повече: аз търсех с по-голямо старание явните за мен причини за тъжната й загриженост. Изблиците на веселост у нея се сменяха от моменти на разсеяност дори тогава, когато на ухото й бяха пошепвани любезни думи.

Бел не изпитваше никакво чувство на ревност към мъжа си. Напротив, тя изглежда понасяше присъствието му с известно отвращение и чувстваше облекчение, когато той се отдалечеше.

Долавях лесно тези оттенъци, тъй като знаех причината им.

Краткият разговор, под кедровото дърво, чийто неволен свидетел бях, беше достатъчно ясен. Найджъл Хардинг се беше оженил за младо момиче, което никога нямаше да бъде негова съпруга в истинския смисъл на думата.

Сигурно никога не би могла да го обича, а тя и не го обичаше, но не беше ясно дали не би могла да обикне или обича вече друг. Бях убеден в последното предположение. Кой бе този друг? Ето какво не знаех, макар, да признавам, че съм правил много предположения. Въобразявах си, че това бе човекът, когото тя така жестоко беше измамила или мислех, че е някой друг, когото тя с по-малко жестокост, но със същата твърдост бе презряла.

Последната ми среща с госпожица Бел Менъринг — искам да кажа госпожа Найджъл Хардинг — стана при доста странни обстоятелства.

Беше след една вечеря, дадена от селски благородник в областта Беркс.

Загърнат с палтото си, очаквах скромния екипаж, който щеше да ме отведе до гарата и който икономът на моя домакин беше повикал, провиквайки се тържествено: „Колата на капитан Р“.

Срещу мен стоеше елегантна каляска, впрегната с два прекрасни коня. Кочияшът седеше величествено на капрата с камшик на бедрото; един не по-малко внушителен лакей бе застанал на стъпалото. Злато искреше по ливреите на слугите, а широк герб покриваше почти цялата вратичка. Всичко това беше в странен дисонанс със скромния файтон, който точно в този момент заставаше зад каляската.

— На кого ли е тази каляска? — се попитах аз мислено.

Отговорът ми бе даден от гръмкия глас на иконома. Беше колата на Найджъл Хардинг.

Почти в същия миг той излезе, придружен от жена си.

Отдръпнах се встрани, за да им направя път.

Той се хвърли пръв в колата, като че ли бе тласнат в нея въпреки волята си. Прекрасната госпожа,