— Пълна безопасност за мен и моите хора, които сте пленили… Можете да задържите мъртвите, но смея да се надявам, че ще им направите християнско погребение. Не искам нищо за онези, които са имали щастието да избягат… За мене и пленените ми другари желая пълна и неограничена свобода, и обещание, че няма да ни преследвате. Съгласни ли сте на това?

Предводителите на доброволците се събраха, за да обсъдят въпроса. На тях им беше противно да се съгласят с подобно предложение и да оставят на свобода тези престъпници с окървавени ръце, които от дълго време вилнееха в областта и бяха вършили какви ли не ужасни деяния. Сега, когато ги държаха в ръцете си и можеха да очистят страната от тях, не беше ли позорно, дори престъпно да ги оставят свободни, като им дадат възможност да продължат своите грабежи?

Така говореха някои от републиканците.

От друга страна пък, младото момиче беше в опасност и ако те откажеха да изпълнят исканията на Корвино, бяха убедени, че Лучета ще загине.

Излишно е да се казва, че Луиджи Тореани, младият англичанин и някои други настояваха да се приеме ултиматумът на разбойника. В това число беше и комендантът Роси.

— А ако приемем вашето искане — каза Роси, — какво ще направите?

— Какво!… Ще ви върна девойката… Предполагам, че това е всичко, което искате?

— Ще се съгласите ли да ни я предадете веднага?

— О, не! — отговори разбойникът с ироничен смях. — Това би значило да предам стоката преди да съм получил стойността й. Ние разбойниците никога не сключваме подобни сделки.

— Но какво искате да направим тогава?

— Да заведете хората си на върха на планината откъм северната страна на прохода. Моите хора, след като бъдат освободени, ще се отправят към южната страна. По този начин вие ще можете да се наблюдавате един други. Вие, синьор, ще останете тук, за да получите пленничката. Няма от какво да се боите… Вижте! Само едната ми ръка е свободна, и то лявата! Вие ще обещаете, че ще действате лоялно.

— Съгласен съм — отговори Роси, като знаеше, че дава израз на общото мнение.

— Не желая само едно просто обещание, а тържествена клетва!

— На драго сърце! Трябва ли да се закълна?

— Не, не още… При настъпването на деня… Няма дълго да чакате.

Предложението беше разумно, условията не можеха да се изпълнят в мрака, без риск за измяна от едната или от другата страна.

— Междувременно аз ще изгася светлината — продължи Корвино. — Иначе вие бихте могли да ме изненадате в гръб… Не се безпокоя от това, че ще се оставя да ме заобиколите… На тъмно аз ще бъда спокоен. Лека нощ, синьоре!

Отново студени тръпки полазиха по жилите на зрителите. Най-голяма беше тревогата в душите на Луиджи Тореани и младия англичанин.

Младото момиче оставаше само с грубия разбойник в тъмнината!…

Те бяха толкова близо до нея и толкова безсилни да я защитят. Напразно си блъскаха главите, за да измислят план, с който да осуетят отвратителните намерения на Корвино.

Нищо, което да не изложи на опасност Лучета, не им идваше наум.

Карабините им бяха заредени и те бяха готови всяка минута да застрелят разбойника, но той се пазеше много добре. Като се прикриваше най-старателно зад младото момиче, без да го изпуска от ръце, Корвино се промъкна към лампата, за да я угаси.

В този момент вратата се отвори и едно трето лице се появи в стаята.

Беше една жена със свирепо изражение на лицето. В ръката й блестеше кама.

Само с един бърз и точен скок на пантера тя се озова до тях. Замахна и цялото острие на камата потъна в гърдите на разбойника.

Ръката, която обвиваше талията на Лучета, се отпусна и Корвино падна тежко на пода.

Младото момиче се хвърли мигом към прозореца. Но яростта на убийцата беше утолена само наполовина. С кървавата кама в ръка тя подгони втората си жертва.

Лучета обаче вече беше под закрилата на покровителите си, чиито пушки, проврени през железните пръчки на прозореца, й служеха за параван.

Отекнаха десет изстрела… Настъпи гробна тишина… Малко по малко пушекът се разнесе и в осветената от лампата ивица се видяха два трупа — този на Корвино и на неговата убийца.

Лучета Тореани беше спасена.

Да живее Римската република!

Този вик, огласяваше улиците на Рим, през 1849 година. Между тези, които викаха с най-голям ентусиазъм, бяха Луиджи Тореани и неговият приятел Хенри Хардинг.

Но докато младият англичанин се беше посветил на каузата на свободата в чужбина, в собственото му отечество, хора от по-старото поколение правеха вече заговор да я задушат.

В същото време в Лондон заседаваше един таен конгрес на представители на всички короновани глави от континента, чиято цел беше да намерят пътища и средства, способни да угасят искрата на свободата навсякъде, където тя би лумнала, из Европа.

В Унгария, тази искра се бе разгоряла в буен пламък, но той бе потушен от английската дипломация и руските щикове.

Навсякъде резултатът беше същият, постигнат с почти едни и същи средства: навсякъде се упражни влиянието на английската дипломация, подкрепено от английското злато, раздавано тайно и щедро.

В Прусия беше още по-лесно. Там свободата рухна под ударите на най-долно предателство, на най- срамно клетвопрестъпничество, познато в историята.

В най-голямото херцогство на Баден и в Бавария беше още по-лесно, макар че тайният конгрес се надяваше да разреши въпроса с оръжие. То беше дадено в ръцете на пруския крал, наемните пълчища на когото се справиха скоро с патриотите от Шварцвалд.

Сега, в дванадесетия час, нова искра, прескочила се от неугасващия пламък на свободата, проблясваше неочаквано в една точка на земното кълбо, истински бастион на политическия и религиозен деспотизъм — древния град Рим.

По време на събитията там, тайният конгрес се събра отново под председателството на един благороден лорд — най-влиятелния от членовете му, защото между всички той винаги най-добре е успявал да ласкае народите. Дългата му кариера беше непрекъсната верига от предателства, но той умря, без да е видял последиците им. Историята обаче ги е отбелязала и бъдещите поколения ще си спомнят за тях.

И така конгресът се събра отново и още веднъж издаде заповед да се потуши подтикът за свобода, който повдигаше гръдта на агонизираща Италия.

Хитростта беше ненужна — и най-слабата стратегия бе достатъчна, за да се справи с този толкова незначителен неприятел.

Реставрацията на папството беше само претекст, една любезна отстъпка, направена на католицизма. Дори и височайшият първосвещеник да беше изчезнал от света, Републиката пак щеше да бъде победена.

Отправен бе нов призив за война. Но кой щеше да започне този път? Не можеше да става и въпрос за английски войници. Англия беше протестантска страна и това би изглеждало странно. Но Франция нямаше същите скрупули — английското злато скоро се превърна във френски войници и те бяха натоварени със задачата да възстановят трона на свети Петър.

На пръв поглед реставрацията на височайшия първосвещеник се дължеше на тях, но този акт бе дело на всички короновани глави, а самият план — на представителя на Великобритания. Историята ни дава неоспорими доказателства за това.

Мацини, Лафи, Армели! Нещастни велики граждани! Сляп триумвират! Вие не бихте могли да тържествувате, дори нито един глас в Рим и в Италия да не се бе вдигнал срещу вас!

Вашето унищожение беше решено в съвета на кралете. Предварително приготвената присъда беше