главатарят откри лицето си, борбата между младия англичанин и разбойниците, засечката на револвера на Корвино, яростните викове на мнимите овчари, блясъка на камите, бягството на Гвардиоли. Беше загубила съзнание в момента, когато Корвино я бе взел отново в ръцете си.

Когато отвори очи, Лучета видя кръв по дрехите на главатаря. Роклята й беше изцапана. Тази кръв изглежда струеше от дясната му ръка. Тогава си спомни за сабята, така сръчно употребена от младия англичанин.

Какъв ли е бил резултатът от неравната борба? Дали чужденецът бе убит или пленен като нея? Тя беше чула дадената от Корвино заповед да бъде заловен жив. Лучета се надяваше, че са му се подчинили и изтръпваше при мисълта за неговата смърт.

Тази мисъл я накара да страда. Тя се огледа, но видя само главатаря, зает с превързването на раната си. Той беше скъсал ръкава на кадифеното си сако и попиваше кръвта с парче плат, откъснато от ризата му.

Лучета го наблюдаваше с ужас. Дивият му израз, станал още по-отблъскващ от кръвта, полепнала по лицето и ръцете му, можеше да възбуди само страх и отвращение.

— Стойте мирно, синьорина! — рече разбойникът, когато забеляза, че е дошла на себе си. — Имайте търпение, докато превържа ръката си. Тогава ще ви нося на по-мека постелка. Кълна се в кръвта на Мадоната! Англичанинът скъпо ще ми плати за тази рана!… Първо с ушите си и после — с двоен откуп.

Той сръчно направи превръзка на ръката си през рамо.

— А сега да вървим — изръмжа той. — Не можем да останем тук. На този юначен капитан не остава нищо друго освен да пристигне с войниците си. Елате, синьорина! Ще трябва сама да вървите по останалия път. По дяволите! Достатъчно дълго съм ви носил!

Той протегна лявата си ръка, хвана младото момиче за китката, изправи го на крака и тъкмо се готвеше да тръгне, когато чу стъпките на четиримата си другари. Спря да ги дочака.

Скоро той ги видя да се провират през скалите… но без пленника.

Като пусна младото момиче, Корвино забърза срещу тях, като ревеше от ярост:

— Велики Боже! Къде е англичанинът?… По дяволите!… Какво направихте с него?… Да не сте го убили?…

С разтреперано сърце Лучета наостри слух. Хората се поколебаха за миг, като че ли им беше неприятно да кажат истината. Младото момиче не предчувстваше нищо добро в това мълчание. Може би разбойниците не смееха да признаят убийството. Тя си спомни заповедта на главатаря и изтръпна.

Последва низ от проклятия, след което той зададе същия въпрос!

— Много добре чух изстрелите от пистолетите ви преди залповете на войниците. Предполагам, че сте стреляли по него.

— Да, капитане — отвърна единият от разбойниците.

— Е, и?

— Той успя да се добере до пещерата и ние не можехме да се доближим до него. Дългата му сабя ни държеше на разстояние… Невъзможно беше да го обкръжим!… Ако само ставаше въпрос да бъде убит!… Но вие ни забранихте да сторим това.

— И вие го оставихте жив!… Без нито една драскотина!… Свободен?

— Не, капитане. Той трябва да е бил улучен от куршумите ни. Ние не можахме да останем, за да се уверим в това, защото куршумите валяха като град. Сигурно е мъртъв.

Главатарят, разбрал, че го лъжат, избухна в ужасен пристъп на ярост. Забравил ранената си ръка, той се нахвърли срещу другарите си.

— Подлеци! Глупаци! — крещеше той, като удряше ту единия, ту другия и събаряше шапките от главите им.

— По дяволите! Четири души победени от един човек! Едно дете!… Та това е загуба от тридесет хиляди лири!… Проклятие! — каза той с мъка, като почувствува, че превръзките на раната му се обтягаха още повече. — Вземете девойката! Водете я и внимавайте и тя да не ви избяга. Хайде, тръгвайте!

Като изрече тези думи, Корвино обърна гръб и тръгна, оставяйки младото момиче на другарите си. Единият от тях я сграбчи за ръката.

— Тръгвайте! — и я повлече подир Корвино. Останалите трима тръгнаха след тях.

Лучета не оказа, а и да искаше, не можеше да окаже никаква съпротива. Грубите й водачи, размахали пред очите й остриетата на своите ками, я заплашиха, че ще я промушат, ако не иска да върви.

Младото момиче се покори несъзнателно, обзето от голямо отчаяние. Мислите й се носеха към хълма на отшелника, въпреки че имаше малка надежда да получи помощ от там. Срамното бягство на Гвардиоли не й позволяваше да допусне, че капитанът-граф е имал някога смелостта да тръгне по следите на разбойниците. Те изглежда никак не се бояха от него. Напредваха със спокойни и уверени крачки по планинските проходи, но ако знаеха за коренната промяна с гарнизона на Вал д’Орно, сигурно биха бързали повече.

Трябва ли да споменаваме какъв отклик намери призивът на брата и бащата на отвлеченото момиче в сърцата на хората, към които беше отправен. Доброволците републиканци се отзоваха поради две причини: първо, от човещина и второ, поради твърдото убеждение, че разбойничеството е едно от коварствата на деспотичното управление, което току-що бяха свалили.

Кметът също имаше известно влияние над тях. Началниците им знаеха, че той от дълго време тайно симпатизира на движението им, въпреки че клетвата му на държавен служител забраняваше всяка външна проява на това.

Още повече че синът му, когото случайно срещнаха пред вратите на Рим, веднага се беше обявил за техен привърженик и сега участваше в дружината им. Ето защо те не само не отказаха да се притекат на помощ на своя другар, но с ентусиазъм и единодушие решиха да спасят сестра му.

Затова още щом Гвардиоли и войниците му бяха обезоръжени и поставени под стража, те се захванаха с Корвино и неговите разбойници.

Измъчвани от най-ужасни предчувствия, Луиджи Тореани и младият англичанин желаеха преследването да започне веднага. Командирът на републиканската дружина на име Роси, подчинявайки се на по- благоразумни доводи, разбра, че едно избързване би могло да се окаже фатално за замисления поход.

Някога офицер от неаполитанската армия, той беше придобил голям опит в преследването на сицилианските и калабрийските разбойници и знаеше, че една открита атака срещу тях може да свърши само с унизителен неуспех. Дори само свидетели на този неуспех от върха на някоя непристъпна скала, самите разбойници биха ги посрещнали с подигравка и ироничен присмех.

Вярно е, че този път те имаха наистина едно благоприятно и доста рядко предимство. Убежището на разбойниците беше известно — бившият пленник можеше да води експедицията.

За повечето от тях не съществуваше никаква пречка, но прочутият преследвач на неаполитански разбойници мислеше иначе.

Това предимство, заключаваше Роси, щеше да бъде напълно загубено, ако се опитат да приближат главната квартира на разбойниците през деня. Часовите щяха да забележат нападателите и да предупредят навреме другарите си, за да им дадат възможност да избягат. Трябваше да се иде през нощта и тъй като пътят беше познат, можеха да имат известна надежда за успех.

Известна надежда! Тези думи прозвучаха зловещо в ушите на Луиджи Тореани, на неговия баща и на приятеля му. Те изтръпнаха при мисълта, че трябва да изчакат нощта, когато само двадесет мили планински път ги отделяха от най-скъпото им същество, на което сега помощта им бе по-необходима от всякога.

За тези три сърца, така непосредствено заинтересовани от успеха на похода, всяко отлагане беше непоносимо. И за да се каже цялата истина, това чувство беше споделено от повечето присъстващи граждани и доброволци. Не можеше ли да се вземат незабавно някакви мерки? Всеки съзнаваше, че би било съвсем безполезно преследването на петимата разбойници отвлекли дъщерята на кмета, след като, познавайки всички проходи, похитителите отдавна са си намерили безопасно скривалище.

Имаше само една надежда — да се потърсят в посоченото от избягалия пленник убежище.

Не можеше ли да се приближат до това убежище през деня? Нощта щеше да настъпи преди още разбойниците да са го достигнали, защото вече беше късно следобед, а те трябваше да изминат