Тореани.

— О, чудесно! Това упорство ми харесва, синьорина!… Толкова, колкото и вашата красота!… Все пак трябва да го обуздая… о, съвсем малко!… Двадесет и четири часа ще бъдат достатъчни… Може би и дванадесет!… Но аз ще ви дам на разположение цял един ден. Ако до края на срока не се съгласите бракът ни да бъде благословен от свещеника… аз разполагам с един отличен… Е добре! Ще минем и без неговата благословия… Разбирате, нали?

— Пресвета Дево!

— Излишно е да призовавате Светата Дева, тя няма да Ви спаси, колкото и безгрешна да я смятат… Тук дори и Господ не би могъл да ви изтръгне от ръцете ми. Главатарят Корвино е господар на планината и Лучета Тореани ще бъде негова любовница.

Едва беше произнесъл тези думи, когато един шум, идещ отвън, накара разбойникът да трепне.

Тържествуващата усмивка, озаряваща лицето му, се изпари за миг и се превърна в израз на силна уплаха.

— Какво има? — пошепна той, като се доближи до вратата и тревожно наостри уши.

Беше воят на апенинските вълци. Но сигналът не идеше от страната, откъдето обикновено би трябвало да дойде. Беше даден от часовоя, застанал на юг и отговорът идеше от същата посока.

— Какво означава това? Кой от шайката още е вън в този час?

Корвино си спомни за Томазо, когото тази заран бе натоварил с една особена задача, но не можеше да има двама Томазовци, идещи едновременно от запад и от юг.

Докато размишляваше така, застанал прав на прага на къщата си, от двете страни на селището чу шум от борба. После отекнаха гърмежи, придружени от викове. Бяха изстрелите от карабините на часовоите.

След като изпразниха пушките си, те бързо побегнаха, надавайки вик, който прозвуча като погребално клепало в ушите на главатаря: „Предателство!“

Наистина имаше предателство и разбойниците бяха изненадани и пленени почти веднага.

Най-напред сламените колиби, после и къщата на главатаря бяха заобиколени от тълпа хора, оръжията на които блестяха в тъмнината.

Докато сламените къщурки биваха внимателно претърсвани, час по час проехтяваха изстрели, следвани от глухи стенания на умиращи и комични възклицания на хора, изтръгнати от леглата си, неспособни още да разберат причината на това неочаквано пробуждане.

Борбата скоро привърши… дори преди още Корвино да е успял да вземе участие в нея.

През целия му, некратък престъпен живот за първи път се случваше да се остави да го изненадат… За първи път изпитваше чувство, близко до отчаяние… И то когато виждаше да се осъществява една сладостна мечта, която бе лелеял от толкова дълго време.

Откъде идеше това бедствие? Кой беше предателят?

Защото предателството беше неоспоримо… Как биха могли по друг начин да измамят часовоите? Кой можеше да знае този сигнал — вълчия вой?

Но не беше време за разсъждения. Всяка мисъл за отмъщение сега трябваше да се забрави и да се мисли за спасение. Настръхнал от безсилна ярост, главатарят се видя принуден да се примири с това отчаяно решение.

Първото му движение беше да изскочи навън и да вземе участие в борбата с тайнствените нападатели.

Но едва започнала, борбата свърши. Това беше повече масово арестуване, отколкото битка; една тълпа от хора по ризи, които се предават, без да окажат ни най-малка съпротива. Дори гръмкият глас на техния главатар не би могъл да вдъхне на тези деморализирани бойци необходимата в подобни случаи смелост.

Подчинявайки се на инстинкта за самосъхранение, Корвино затвори вратата и влезе в стаята, която току що бе напуснал, решен да се защитава до смърт.

Отначало помисли да загаси светлината. Тъмнината като че ли даваше известна гаранция за безопасност.

Но после?…

Рано или късно щяха да бъдат запалени свещи или факли… Освен това не можеха ли нападателите да изчакат идването на деня?

Така той само щеше да забави решението на съдбата си… Това забавяне от два или три часа можеше ли да се сравни с душевните терзания, които щяха да го измъчват през цялата нощ?

После мисълта му се насочи към Лучета. В нея той виждаше известна надежда ако не за победа, поне за спасение.

Как не се беше сетил по-рано за нея?

Нека лампата да гори! Нека тя пръска по-силна светлина в стаята, за да могат неприятелите да наблюдават колкото си искат онова, което богатото му въображение току-що му бе внушило.

Едва намислена, сцената бе изпълнена при пълна светлина… Лучета Тореани, застанала точно срещу прозореца, а зад нея той. С лявата си ръка Корвино беше хванал младото момиче през кръста, и опираше в гърдите й острия връх на една кама.

Вързаната му през рамо дясна ръка висеше безсилна, но той намери начин да държи бедната девойка изправена — между зъбите си стискаше къдрица от косите й.

Доброволците наблюдаваха тази срамна сцена отвън.

Двама от тях изглеждаха обезумели от ярост и мъка — Луиджи и Хенри Хардинг.

Ако не бяха железните пръчки, които преграждаха прозореца, те биха скочили в стаята. Бяха въоръжени с карабини и пистолети, но не смееха да си послужат с тях и трябваше да присъстват, разтреперани и неподвижни на разговора, който подхвана Корвино.

— Синьори — отвори той уста, но със зъби пак близо до къдрицата, — не искам да ви държа дълга реч… Виждам вашето нетърпение… Вие не бихте ме изслушали… Моята кръв е онова, което ви трябва… Вие сте жадни за нея… Аз съм във ваша власт… Елате!… Но, ако трябва да падна под вашите удари, Лучета Тореани също ще умре… Само някой от вас да пипне спусъка на карабината си или да се опита да изкърти вратата и аз ще пронижа сърцето й с камата.

Зрителите стояха мълчаливи, със затаен дъх, отправили към оратора искрящи от сдържана ярост очи.

— Не смятайте, че това е празна закана — продължи разбойникът. — Мина времето на излишните приказки… Зная, че съм извън закона и че имате към мене толкова милост, колкото към подгонен вълк… Така да бъде!… Но, убивайки вълка, вие ще пожелаете да спасите агнето. Не! Бога ми! Лучета Тореани ще умре заедно с мен… Ако не може да бъде моя другарка в живота, тя ще бъде такава в смъртта.

При тези думи разбойникът изправи глава и показа своето лице, в което се четеше едновременно грубо и неумолимо упорство.

Нямаше никакво съмнение…

Всички присъстващи изтръпнаха при едно движение на Корвино, като помислиха, че той ще изпълни веднага ужасната си закана.

Но намерението на главатаря не беше такова. Той само се готвеше да заговори.

— Какво искате от нас — попита Роси, началникът на републиканците. — Вие сигурно знаете кои сме. Не се намирате пред папските войски?

— Разбира се! — отвърна разбойникът, като поклати презрително глава. — И едно дете би отгатнало това… Никога не съм се опасявал от смелите карабинери на Негово превъзходителство… Въздухът на тези планини не е полезен за здравето им… Ето защо само вие можехте да ни изненадате… Стига, синьор! Знам кои сте вие… Чуйте сега моите предложения.

— Казвайте бързо! — извикаха някои от присъстващите, които губеха търпение от дългите преговори. Видът на разтрепераната в ръцете на разбойника девойка изпълваше с възмущение. Какви са вашите искания?