издадена в часа, когато побеждавахте, в момента, когато из римските улици, освободени от покварата на деспотизма, отекваше възторженият вик: „Да живее Републиката!“

В течение на три месеца този вик кънтеше по всички улици на класическия град — градът на потомците на Цезар и Колон.

Той се носеше над бастилиите и укрепленията, зад бойните линии и барикадите, всред опасностите на една героична борба, напомняща дните на Хорациите, в красноречивите речи на Мацини и в пламенните прокламации на Гарибалди!

Но всичко бе напразно. След тези три толкова кратки и все пак толкова богати на събития месеца той не се чу повече. Републиката беше свалена не толкова със сила, колкото с предателство: деспотичното управление я наследи и от този злокобен ден то бди над останките на римската свобода.

В тези размирни времена Луиджи Тореани и неговият приятел, младият англичанин, се биха за републиката. Малко след случката с разбойниците кметът се беше преместил във Вечния град, който тогава му предлагаше най-сигурно убежище от опасностите.

Но след падането на Републиката и възтържествуването на деспотизма Рим можеше да предложи убежище само на неприятелите на свободата, а Франческо Тореани не беше в тяхното число.

Той отново бе заставен да се отдалечи. Но къде да отиде?

Нито една част на Италия не го привличаше. Австрийците бяха още господари на Венеция. На север Карл Алберт беше сразен, а неаполитанският тиранин държеше поданиците си в железен ярем. Накъдето и да се обърнеше, Франческо Тореани не виждаше нито педя италианска земя, където би желал да се установи.

Както всички родолюбци, поставени в такова положение, мислите му се отправиха към новия свят. Не след дълго един кораб, който плуваше към Гибралтар, отнасяше семейство Тореани към далечните брегове на западния континент.

Генерал Хардинг свърши бързо работата, която го беше довела в Лондон. Тя беше много важна, за да търпи някакво отлагане; старият юрист беше на същото мнение, когато бившият офицер сложи пред очите му ужасното писмо на разбойника с още по-ужасното му съдържание.

От друга страна, пътуването, което беше направил из Италия, накара господин Лоусън да признае сериозността на положението — той настоя за вземане на незабавни мерки.

Би било неразумно да се поверят на пощата петте хиляди лири стерлинги, а още повече да я натоварят с разрешаването на въпрос, от който зависеше животът на един човек. Дори някой доверен чиновник не би бил на необходимата висота за изпълнението на тази деликатна задача. След кратко съвещание между правника и неговия клиент беше решено съдружникът на Лоусън-син да иде в Рим и да влезе лично във връзка със синьор Джакопи.

Кой беше синьор Джакопи? Можеше да се правят само смътни предположения за личността на този странен представител на човешкия род, представил се така нахално в Бичууд парк и който пред опасност от строго наказание и заплаха от затвор се беше показал така учудващо безразличен.

Първият влак от Дувър отнесе младият Лоусън към Италия с една кесия с пет хиляди златни монети.

Той носеше всичко необходимо за срещата си със синьор Джакопи.

Още преди изтичането на десетдневния срок, посочен в писмото на разбойника, юристът от Линкълн-син влизаше в Рим и още същия ден с тежка кесия в ръка той крачеше по улиците на града, търсейки улица „Волтурно“.

Лоусън-син намери тази улица в необикновено безредие. Вместо монасите с кепета и кардиналите в копринени дрехи, благородниците и жените в елегантни тоалети, писарите и стражарите, които някога задръстваха пътищата, той виждаше само хора с открити лица, с твърда и уверена походка, с дълги бради, облечени в полуцивилни-полувоенни дрехи, въоръжени до зъби и явно господари на положението.

Господин Лоусън-син не се учуди, когато от време на време чуваше от устата на тези хора да се изтръгва викът: „Да живее Римската република!“ Юристът знаеше за това още преди да напусне Англия. Само с помощта на един редовен паспорт той можа да премине линиите на революционерите и да влезе във Вечния град, заплашен по това време с обсада.

Въпреки това нито веднъж на улицата той не срещна пречки и без да губи време се впусна да търси синьор Джакопи.

Той намери лесно улица „Волтурно“ и къщата под No 9. Хората с дългите бради с натъпкани в поясите пистолети, отговаряха вежливо на всички негови въпроси. Те дори му показаха пътя с любезност и услужливост, която характеризира държанието на граждани извършили една щастлива революция.

Той не споменаваше нищо за синьор Джакопи, а се задоволяваше само да пита за улицата и номера. Струваше му се, че като стигне пред вратата, ще има достатъчно време да произнесе името на тайнствената личност, на която щеше да предаде товара от златни монети, от чиято тежест го наболяваха раменете.

Най-сетне стигна безпрепятствено до търсеното жилище. Не можеше да има никакво съмнение за собственика, тъй като на вратата стоеше надписът: „Синьор Джакопи, ходатай“.

Лондонският ходатай почука на вратата и почака да дойдат да му отворят.

Той беше доста любопитен да се запознае с един член от организацията, която действаше по такъв особен начин и която можеше да иска пет хиляди лири и да ги получи без намесата на някакво правосъдие, съдилище или жури, най-сетне, начините на действие на която се различаваха толкова много от традиционните правилници на Линкълн’с-ин.

След повторното почукване с чукчето вратата се отвори. Ленивият вратар беше една отвратителна стара жена на не по-малко от седемдесет години. Но подобно зрелище не смути един нотариус от Линкъл’с- ин Филдс. Сигурно беше слугинята на ходатая.

— Тук ли живее синьор Джакопи? — попита господин Лоусън-син, който беше придружавал баща си в Италия и знаеше достатъчно езика, за да се разбере.

— Не!

— Не? Но фирмата му виси на вратата.

— А, наистина! — отговори старицата. — Още не са я махнали… Това не е моя работа… Аз съм тук само да пазя къщата.

— Вие сигурно искате да кажете, че синьор Джакопи вече не живее тук?

— Господи!… Какъв въпрос!… Вие се шегувате, синьор!

— Да се шегувам!… Нямам никакво намерение, уверявам ви… Имам важна работа с него… и много бърза.

— Работа със синьор Джакопи! Пресвета Дево! — прибави изумено старицата, като се прекръсти с трепереща ръка.

— Но разбира се. Какво чудно има в това?

— Работа с един мъртвец! Опазил ме Господ!

— Мъртвец! Вие сигурно не говорите за синьор Джакопи?

— А за кого друг, синьоре? Всеки знае, че е убит през време на бунта, още първия ден… повален само с един удар, после обесен на един фенер, защото хората твърдяха, че бил съучастник на… о, синьор! Не мога да ви кажа в какво го обвиняваха. Всичко каквото знам е, че са го убили, че е наистина умрял и че са ме поставили тук, за да пазя къщата.

В своето учудване, младият пратеник от Линкълн-син изпусна пред прага тежката кесия със злато. Той почваше да се безпокои, че е предприел напразно пътуването си до Рим.

И този страх се оправда. Всичко, което можа да узнае за синьор Джакопи бе, че той по произход бил алжирски евреин, че се е установил във Свещения град и приел католическата вяра, че е бил правник, тоест такъв правник, какъвто в Лондон биха нарекли адвокат на крадците… че имаше навик да отсъства продължително и тайнствено, без някой да може да каже къде е бил, тъй като никой не признаваше, че е поддържал тесни връзки с него.

Вследствие на някаква необяснима причина още в първите часове на революцията той беше привлякъл върху себе си гнева на народа и беше станал негова жертва.

Някои други, също толкова смътни подробности, бяха всичко, което лондонският правник можа да узнае