пленник шпионин, но и да признае истинността на твърденията му.

Местните жители можеха да свидетелстват, че са го видели в ръцете на разбойниците. Никой не се съмняваше в това, а и неговата народност бе също доказателство в негова полза.

Какъв интерес можеше да има един англичанин да се меси в политическите работи на страната?

Комендантът разбра, че да задържи художника, би означавало да се изложи. Самият той беше твърде умен, за да не прецени могъществото на английското правителство дори по отношение на Италия. Ето защо счете за благоразумно да му върне свободата, като представи егоистичните си намерения под формата на почтително снизхождение пред молбите и желанията на кмета.

Хенри беше отново на свобода.

За голямо свое съжаление Гвардиоли го видя да се настанява у кмета. Той не би могъл да се противопостави на това, освен ако си послужеше със своеволие, за което сигурно биха му потърсили сметка и трябваше да преглътне досадата си с цялата философия, която можеше да призове на помощ.

По една случайност у кмета се намираше костюм, оставен от Луиджи преди заминаването му за Англия. Той имаше твърде оригинална кройка, за да подхожда на лондонските улици. Но за планините на Романя костюмът беше съвсем подходящ Впрочем той прилягаше отлично на ръста на младия англичанин.

Синьор Тореани настоя той да го приеме. Хенри не можеше да откаже с достойнство поради окаяното си облекло и почитта, която дължеше на гостоприемния хазаин.

Един час след освобождаването си той се появи, облечен в кадифено сако, къси панталони с копчета и класически гамаши, с гордо накривена калабрийска шапка с перо… с една дума, истински разбойник, като се изключи лицето му.

Лучета се усмихна, като го видя в това ново облекло, което отлично подчертаваше красивото му лице и й напомняше за Луиджи.

Тогава Хенри беше принуден да разкаже своята одисея от пленяването си до връщането във Вал д’Орно. Естествено в този разказ той съкрати подробностите, които биха прозвучали зле в ушите на целомъдреното младо момиче.

Трябваше да наблегне особено върху начина, по който беше осъществил бягството си.

Хенри премълча някои неща, споменати в писмото, което беше погълнал, като мислеше да ги съобщи по-късно на кмета заедно с главната причина, вдъхнала му този толкова силен стремеж към свобода.

Слушателите му (и кметът присъстваше на този разговор) удвоиха вниманието си, когато той заговори за тайнствената помощ, която бе получил. Кой бе дал ножа? Кой можеше да е писал писмото? Засега той не улесни с нищо предположенията им и не произнесе името на Томазо — той пазеше тези обяснения за Тореани.

Хенри се задоволи да разкаже за пробиването на тавана, за скока си от покрива и за тревогата на постовете. Разказа как е успял да се измъкне с пълзене от първия часовой, на върха на прохода. Когато доближил втория пост разбрал, че не би могъл да постъпи по същия начин. С нож в ръка Хенри се подвоумил за миг дали да рискува живота си, като нападне разбойника. Но тъй като се отвращавал от проливането на кръв, той се скрил в храстите и дочакал деня. Тръгнал отново, когато призори вторият часовой изкачил обратно прохода. За щастие в този ранен час долината била потънала в гъста мъгла, която го скривала от всички погледи. Не знаел дали е преследван… сигурно е бил, но не веднага. Отсъствието му трябва да е било забелязано доста късно, когато е бил вече далече. За щастие пътят към убежището на разбойниците останал запечатан в паметта му. Ето защо могъл да го премине бързо, преследван от мисълта за опасността, надвиснала над съдбата му и заплашваща тези, които слушаха разказа за неговата епопея. Привечер стигнал до селото, за да бъде пленен отново.

Хенри спря тук, като внимаваше да не прибави, че се чувства обвързан с още по-здрави вериги, макар че те бяха по-поносими.

После разговорът премина върху Луиджи… и от този момент той се превърна в диалог между двама души, тъй като кметът бе излязъл по работа в селото.

Излишно е да се казва, че Лучета обожаваше Луиджи, нейния единствен брат.

Добре ли се чувстваше? Харесваше ли му Англия? Имаше ли успех като художник?

Тези и още много въпроси от същото естество валяха един след друг. Хенри отговаряше също така живо. После трябваше да разкаже подробно случката, станала причина за връзката между двамата младежи и да даде подробности за общия им живот. Лучета разпита какво мисли Луиджи за белите и руси англичанки, толкова различни от чернооките италиански момичета. Между другото, тя намекна за една млада римлянка, роднина на семейство Тореани, на която Луиджи трябвало да остане верен и се осведоми дали Хенри, който бе казал, че е протестант, смята за грях брака между хора от неговата религия и изповядващи католицизма.

Тези и много други, може би по-малко интересни теми, бяха засегнати в разговора между двамата. Младото момиче разпитваше и отговаряше с невинност, която очароваше събеседника й.

Хенри се чувстваше толкова добре под гостоприемния покрив на кмета, че на другия ден след пристигането си вече можеше да мисли за графството Бъкингам и Бел Менъринг без особено съжаление. Оттук до забравата имаше само една стъпка.

Същия ден вечерта младият англичанин довери на кмета неща, предназначени само за него. Отначало той му разказа за намеренията на Корвино спрямо Лучета и по какъв начин ги бе узнал. После му говори за писмото, което бе писал до Луиджи, за да ускори връщането му в Италия.

Тореани не скри скръбта, която му причиняваше първата част на това съобщение, но не се показа много учуден.

Както знаем, той вече беше предупреден по друг път. Но отправеното към сина му писмо при толкова критични обстоятелства, го изпълни с изненада и признателност и той не можа да се въздържи да не прегърне младия англичанин и да го притисне до сърцето си.

Този разговор изясняваше по всяка вероятност един въпрос, който Хенри смяташе досега за много неясен.

Той непрекъснато си блъскаше главата, за да узнае кой можеше да бъде неговият тайнствен покровител.

При споменаването на името Томазо, кметът трепна, като че ли нещо в ума му се проясни. Когато Хенри му го описа по външност, той вече не се съмняваше. Томазо беше някога управител на имението на Тореани и след като бе служил в папската войска, бе тръгнал по лош път. Хвърлен в затвора, той бе избягал оттам и беше потърсил подслон в планината при разбойниците. Живият спомен за няколкото услуги, направени му от кмета, го беше подтикнал към тази постъпка. В това предположение не липсваше известна логика — то задоволи едновременно и Хенри, и гостоприемния му домакин.

Кметът, отлично осведомен за опасността, заплашваща дъщеря му, осъзна необходимостта да вземе мерки за отстраняването й.

Той вече бе решил да напусне Вал д’Орно и да вземе покъщнината със себе си. Същия ден дори той беше сключил сделка за продажбата на именията си и бе свободен да търси ново местожителство.

Във всеки случай това не беше належащо. Папските войски щяха да останат още известно време във Вал д’Орно. Така че кметът можеше да дочака връщането на сина си, който щеше да пристигне след един или два дни, ако се предположи, че пощата не е имала закъснение.

Новината за предстоящото връщане на брат й учуди много Лучета. Откъде баща й знаеше това. Никакво писмо не беше пристигало от Лондон, нито пък съобщение от Рим. Поради твърде основателни причини тази тайна не беше разкрита на младото момиче, което не настоя да получи разяснение.

Защо Лучета се показваше толкова безразлична? Дали брат й вече не й беше толкова мил? Не, разбира се. Дали, въпреки самата нея, чувствата й не претърпяваха някаква бавна, но трайна промяна? Може би.

Някога тя разговаряше много често със себе си, но в края на краищата монолозите уморяват. Сега тя вече не беше сама. Часовете минаваха бързо. Лучета можеше да говори за своя брат с най-добрия му приятел.

И разговорите — винаги върху една и съща тема — не свършваха. Беше ли се променил Луиджи? Как живееше той? Дали славата му растеше? Имаше ли особено влечение към младите момичета на Албион? Има ли нещо лошо в това един католик да се ожени за протестантка и обратно?

За двамата млади тези разговори бяха пълни с очарование, което се изпаряваше, щом се намесеше