и разкриваше в чест на последната цялата прелест на своята особа и най-изтънчения си надут стил.

След като бяха засегнати бегло различни въпроси, дойде ред и на разбойниците — най-злободневната тема, както би могло да се предположи, за жителите на Вал-д’Орно.

Разговорът се въртеше около пленника-англичанин, за когото естествено капитанът бе слушал да се говори, защото бе официално осведомен за всички подробности, отнасящи се до престоя му в селото.

— Бедният! — каза полугласно Лучета, — много бих искала да зная, какво е станало с него. — Мислиш ли, че са го освободили, татко?

— Много се съмнявам, мое дете. Ще го освободят само когато получат откупа му.

— А колко мислиш, че искат?

— Карате ме да мисля, синьорина, че възнамерявате да го платите вие — констатира капитанът- граф.

— О! С най-голямо удоволствие, ако имах възможност.

— Изглежда се отнасяте с много голям интерес към този англичанин. Някакъв окаян художник! — Последните думи бяха произнесени с презрителен тон.

— Някакъв беден художник! — извика младото момиче с възмущение. — Знайте, граф Гвардиоли, че моят брат също е беден художник и е толкова горд, колкото съм и аз — неговата сестра!

— Хиляди извинения, синьорина, не знаех това. Говорех само за нещастния англичанин, който все пак може да не е художник, а шпионин на това чудовище Мацини. Според последните сведения, този отвратителен самохвалко е пристигнал в Генуа, а тъй като иде направо от Англия, художникът вероятно е като някоя риба-пилот, осветяваща пътя на акулата. За него може би е много по-голямо щастие, че е хванат от разбойниците. Ако попаднеше в моите ръце и ако откриех, че е шпионин, нямаше да чакам откупа, за да нахлузя на врата му едно хубаво конопено въже.

Възмущението, изпълнило сърцето на Лучета, пролича по бледността на лицето й и по двойно по-силния блясък на очите й. Но преди още да има време да отговори, някой боязливо почука на вратата на салона.

— Влез! — извика капитанът, който беше започнал да смята жилището на хазаина си за свое собствено.

Вратата се отвори и подофицерът за свръзка се появи на прага, като изкозирува.

— Какво има? — попита офицерът.

— Един пленник — отговори подофицерът, като изкозирува отново.

— Някой от разбойниците?

— Не, господин капитан, този човек претендира, че е бил техен пленник и че се е изплъзнал от ръцете им.

— Как изглежда той?

— Млад човек, облечен по градски. Мисля, че е англичанин, макар да говори италиански така добре, както и аз.

Кметът стана от стола си. Лучета вече беше скочила с радостно възклицание, като чу думата „англичанин“.

Избягалият пленник не можеше да бъде друг, освен този, за когото току-що бяха говорили и за когото тя мислеше от доста време.

— Синьор Тореани — обърна се капитанът към своя хазаин с тон, в който личеше, че също е очарован от новината, — би било злоупотреба с вашето гостоприемство да ви правя свидетел на моите служебни задължения. Позволете да ви напусна, за да разследвам случая с ареста току що извършен от моите хора.

— Не се безпокойте, господин капитан — каза кметът. — Вие сте свободен да заповядате да доведат затворника тук.

— О, да — прибави Лучета, — нека заповяда! Аз ще се оттегля, ако присъствието ми ви смущава.

— Съвсем не, синьорина, стига само вие самата да не пожелаете това. Ако не се лъжа, този младеж е бедният художник, от когото вие толкова много се интересувате. Да заповядам ли да го доведат?

Очевидно Гвардиоли желаеше това. Лучета също, но с други намерения. Капитанът искаше да покаже безграничната си власт пред нещастния, унизен от двойното пленничество младеж. Младото момиче се подчиняваше едновременно на присъщия за жените инстинкт за покровителство и на симпатията, която трудно би могла да си обясни и самата тя.

Резултатът от тези две гледни точки бе, че скоро подофицерът се появи, водейки затворника.

Беше Хенри Хардинг.

Младият англичанин изглеждаше по-малко изненадан от хората, пред които се явяваше, отколкото от начина, по който беше въведен. Едва изплъзнал се от ръцете на разбойниците, Хенри не разбираше, че още е затворник. Все пак той не можеше да се съмнява, че е такъв — войниците, глухи към неговите протести, се бяха постарали да го убедят в това с грубите си обноски. Той разбра, че сега се намира пред техния комендант. От тази среша може би зависеше освобождаването му от затвора.

Един поглед само му бе достатъчен, за да познае, с изключение на капитана, хората, пред които бе застанал. Кмета той бе забелязал при преминаването си с разбойниците през селото. Но още по-силно бе останало запечатано в паметта му лицето на неговата дъщеря.

Лучета също добре помнеше пленника. Жалкото състояние на дрехите му не можеше да скрие буйната кестенява коса (Хенри беше без шапка), красивите черти и мъжественото телосложение, направили й такова впечатление още когато го видя за първи път. В дрипите си Хенри изглеждаше по-горд от всякога и възбуденото му от благородно възмущение лице му даваше вид на млад лъв, разгневен от новите препятствия, които трябва да преодолява. Той не беше вързан, но не беше и свободен — в този именно момент той би желал да се покаже пред своите приятели с цялата си вродена независимост.

Знаеше, че човекът, облечен в цивилни дрехи, е бащата на неговия приятел Луиджи, а младото момиче — сестра му… тази „малка Лучета“ бе станала вече жена в пълния смисъл на думата.

Естествено те го познаваха само защото го бяха видели да минава под охраната на разбойниците. Той чувстваше, че още не е време да се открие. Но погледът на Лучета при влизането му в салона показваше ясно, че мълчаливата симпатия, проявена към пленника на Корвино, беше още все така силна.

Колкото бързи и скрити да бяха погледите, които Хенри и дъщерята на кмета си размениха, капитан Гвардиоли ги забеляза.

Нащрек, след току-що прекъснатия разговор той ги дебнеше. Доказателството за споразумение между двамата млади хора раздразни самолюбието, което беше в основата на характера му и което временният му авторитет позволяваше да прояви.

— Къде намерихте този дрипльо? — попита той подофицера, като посочи с презрителен поглед пленника.

— Открихме го, когато се приближаваше крадешком към селото.

— Крадешком! — извика младият англичанин, като изгледа така подофицера, че той сведе очи… — А моите дрипи — продължи той, като се обърна към офицера, — не ви правят чест. Вие трябва поне да имате скромността да не ме укорявате за тях. Ако вие и вашата славна дружина по-добре бяхте изпълнявали задълженията си, дрехите ми едва ли щяха да бъдат в такова състояние.

— Пет! Пет! — изсъска офицерът. — Позволявате си твърде остър тон, синьор. Задоволявайте се да отговаряте само когато ви питам.

— Имам право да говоря пръв… Защо съм пленник тук?

— Това именно трябва да установим. Имате ли паспорт?

— Странен въпрос, отправен към един човек, който току що се е отскубнал от лапите на разбойниците!

— Как можем да знаем това?

— Сегашното ми положение — каза младежът, — и моят външен вид — прибави той, като хвърли поглед към облеклото си, — са, струва ми се, неоспорими доказателства за истинността на показанията ми. Не ви ли е достатъчно това?… Тогава ще се обърна към госпожицата, която, ако не се лъжа, имах честта да видя