Въпреки че бе впрегната с пресметната бавност, каляската вече чакаше пред входа, преди генералът да е определил точния час на заминаването си. Когато най-сетне го определи, той захвърли книгата настрана, позволи на стария си иконом да го облече в подходящ пътнически костюм, пъхна в портфейла си странния плик и съдържанието му, качи се в колата и потегли бързо към най-близката гара.
Генералът едва беше прекосил входа на замъка, когато един пешеходец се появи по шосето към гарата.
Беше Найджъл. И той също изглеждаше доста възбуден, но причината беше съвсем различна от тази, която тревожеше баща му и даваше криле на конете, втурнали се в галоп към гарата.
Найджъл не отиваше толкова далеч. Дори в този момент споменът за опасността, в която се намираше брат му, се бе напълно заличил, за да отстъпи място на мисли от много по-егоистичен характер. Всъщност той тичаше към жилището на вдовицата Менъринг, където, поради бащината си забрана, беше правил само редки и скрити посещения.
Глава XLII
АНОНИМНА КОРЕСПОНДЕНЦИЯ
След ужасната жестокост, лишила го от един пръст, Хенри прекара в килията си два дни на тежко затворничество. Лошата храна, твърдата шума, служеща му за постелка, дори болката на ранената му ръка не бяха нищо пред неговите душевни терзания. Възмущаваше го отказът на генерала да плати откупа му, още повече че брат му бе имал грижата да изложи този отказ в най-черни краски. Отсега нататък той се чувствуваше без приятел… без баща.
Една по-малко егоистична, но по-страшна мисъл измъчваше душата му… една твърде основателна тревога за участта на сестрата на неговия приятел. Той не можеше да се лъже за смисъла на подшушнатите му от Корвино думи по време на ужасната сцена, в която бе едновременно и зрител, и актьор. Той предчувстваше, че тази драма бе само пролог към още по-страшни събития.
Младият човек почти не се отделяше от прозореца на килията си, като се ослушваше трескаво. Боеше се, че някой необичаен шум би могъл да означава присъствието на Лучета Тореани.
Сам затворник, той не само че не можеше да я защити, но и да й отправи най-незначителна предупредителна дума. На драго сърце би жертвувал още един пръст, дори цялата си ръка, за да й напише само един ред и да я предупреди за опасността, която я заплашваше.
Той горчиво се разкайваше, че не се е сетил, когато писа на Луиджи, да пише и на кмета и че е пропуснал случай, който няма да се повтори. Оставаше му само слабата надежда, че писмото му до Луиджи ще стигне навреме. Ако можеше да избяга от затвора си, всичко би тръгнало по-добре. Още от първия час на пленничеството си той не бе престанал да мисли за бягство, но напразно; и ако не бе правил никакъв опит, то беше само защото съзнаваше, че е безполезно.
Беше огледал старателно килията си. Стените бяха дебели, градени от камък и гипс, подът бе от груби плочи; прозорецът — обикновена дупка, а вратата — достатъчно яка, за да устои на удари с железен чук. Освен това през нощта един разбойник спеше пред вратата, а друг караулеше отвън. Птицата, оценена на тридесет хиляди песети, беше твърде скъпа плячка, за да й оставят и най-малката възможност за излети от клетката си.
Често гледаше към покрива — единственото място, откъдето според него можеше да избяга ако имаше под ръка нож и стол. Дебели греди пресичаха напречно тавана и крепяха покрива от лошо сглобени дъски — нещо, което даваше възможност да се предположи, че отгоре имаше някакъв етаж. Трябва да бе някакво таванско помещение, тъй като дъските бяха влажни, почти изгнили от водата, стичаща се от покрива. С един обикновен нож лесно би могъл да ги пререже. Ако бягството бе възможно, то можеше да стане само оттук.
На втората нощ от загубата на малкия си пръст Хенри беше престанал напълно да мисли за това. Ранената му ръка бе увита в мръсен парцал — единствената превръзка, която му бяха направили. Той се беше изтегнал върху леглото си от сухи листа и искаше да удави нещастията си в съня. Вече се беше почти унесъл, когато нещо твърдо го удари по челото. Болката не беше чак толкова силна, че да извика. Той се задоволи да се изправи на постелята си в очакване ударът да се повтори или поне да получи някакво обяснение. Почти веднага до тревожно изострения му слух достигна шумът от нещо леко, хвърлено през прозореца, което, падна върху плочите.
Осветена слабо от промъкналата се през тесния отвор бледа светлина на звездната нощ, килията беше мрачна, но все пак под прозореца беше по-светло. Затворникът успя да различи един продълговат предмет, който, благодарение на своята белота, се открояваше ясно на тъмния под. Беше сгънат лист хартия.
Неспособен да разбере в момента дали това бе наистина някакво писмо, Хенри взе хартията в ръка и зачака упорито с вперени в прозореца очи някоя нова бележка, звук, предмет или поне някакъв знак.
Така, в очакване той остана неподвижен около половин час. Нищо не последва и Хенри се обърна към предмета, който го беше събудил, и който сигурно е бил хвърлен през прозореца по същия начин, както листът. Почна старателно да опипва пода с ръце и намери там нож с острие, в калъф от козя кожа. Бе виждал подобни оръжия по поясите на разбойниците.
Какво можеше да бъде предназначението на двата подхвърлени предмета? Различни предположения минаха през ума на затворника, без нито едно от тях да го задоволи напълно. Хвърлянето на ножа можеше да се изтълкува като съвет за самоубийство. Помисли за миг и разбра, че намерението на анонимния му кореспондент не може да бъде такова. Положението на Хенри все още не беше толкова безнадеждно, та да го принуди да прибегне до това героично средство. Писмото, ако можеше да го прочете, сигурно би разпръснало всичките му съмнения. Но беше много тъмно и младият англичанин дочака деня с лесно обяснимо нетърпение.
Щом зората освети пода на килията, той бързо се доближи до прозореца и отвори бележката. Беше на италиански — макар и написани набързо, за щастие буквите бяха нахвърляни от уверена и сръчна ръка:
„Вие трябва да извършите бягството си отгоре, казваше се в писмото, точно над главата ви. Не ще успеете, ако поемете в която и да е друга посока. Ножът ще ви послужи да пробиете тавана. Внимавайте — промъкнете се откъм задната част на къщата, тъй като стражата се намира пред нея. Излезете ли навън, веднага тръгнете към прохода, през който дойдохте; сигурно си спомняте за него… той се намира точно на север. Ако се боите да не се заблудите, гледайте Полярната звезда. При входа на прохода има часовой. Ще го избегнете лесно. Ако не успеете, имате нож. Но с малко предпазливост не ще се наложи да си служите с него. Часовоят не е толкова старателен през нощта, единствената му задача е да следи сигналите, които биха могли да му дадат отдолу. Освен това, той не е в самия проход, а на върха на една от страничните скали. Лесно преминете прохода — ако пълзите, ще останете незабелязан. В полите на планината е съвсем друго. Там има часовой само нощем — през деня е безмислено, тъй като тогава изходът на прохода се вижда отгоре и всеки, който се приближава, веднага ще е забелязан. Човекът бди старателно, защото знае, че ако го намерят заспал, ще бъде осъден на смърт. Ще го намерите скрит при брега на урвата. Не ще можете да минете, без той да ви забележи и ще бъдете принуден да си послужите с ножа. Направете нещо по-добро. Скрийте се в урвата и останете там до сутринта. Още при изгрев слънце часовоят ще бъде снет от пост и ще се прибере в лагера. Изчакайте да отмине и да излезе от прохода и тогава бягайте колкото можете по-бързо, защото сигурно ще бъдете преследван. Отправете се към къщата, където спряхте на идване. Спасете главата си! Спасете Лучета Тореани.“
Изумлението от това писмо попречи на младежа отначало да забележи послеписа със следното съдържание:
„Ако искате да спасите и човека, написал това писмо, глътнете го веднага след прочитането.“
След като прочете още веднъж писмото, за да запомни по-добре напътствията в него. Хенри изпълни дословно послеписа. Когато пазачът му донесе обичайната закуска от варени макарони, той не забеляза никаква следа от хартия, която би могла да възбуди съмненията му.
