Така разсъждаваше генералът, докато скиташе из столичните улици и си спомняше за своя син, само защото знаеше, че той бе дошъл най-напред в Лондон, макар че нямаше никаква надежда да го срещне там.

Той вече не се съмняваше, че Хенри се намира в Рим, а не в неаполитанските планини, както уверяваше неговото писмо — пълна лъжа, добре скроена, за да трогне сърцето на един баща и да направи по- мъчителни мислите за детето му.

След като посети един след друг любимите си клубове, генералът отиде в кантората на адвоката си господин Лоусън от почтената къща Лоусън и син, Линкълн’с-ин Филдс.

— Нищо ли не сте узнали за сина ми Хенри след първото ми писмо? — попита той.

Този въпрос бе зададен след обичайното уреждане на текущите работи.

— Не — отвърна Лоусън-баща, към когото се обърна генералът, тъй като Лоусън-син бе излязъл от кабинета.

— Получих от него едно необикновено писмо… Ето го… Можете да го прочетете и да го приберете при другите ми книжа… То ме наскърби много и не искам да го държа у себе си.

Лоусън тури очилата си и прочете продиктуваното от главатаря на разбойниците писмо.

— Много странно писмо, господин генерал — каза той, след като го прочете. — Как е стигнало до вас?… На него няма никаква пощенска марка.

— Това е най-интересното в цялата история… То ми бе връчено лично, в собствената ми къща.

— От кого?

— От едно странно същество… Един евреин или италианец, или нещо подобно, който се представи за ваш колега, господин Лоусън. Един прокурист — каза той, — нещо, което в Италия означавало доверител или нотариус.

— Какъв отговор изпратихте на сина си?

— Никакъв… не повярвах нито дума на това, което ми пише… Предположих… както и моят син Найджъл, че това е една нагласена история, за да получи пари… Найджъл му писа…

— А… Вашият син Найджъл му е писал!… А какво е писал, господин генерал?… Позволявате ли да ви задам този въпрос?…

— Разбира се… Но не мога да ви отговоря. Не знам какво е съдържанието на писмото на по-големия ми син. Предполагам му е писал, че аз не вярвам на измислените му приказки и го е упрекнал в това, че се е подиграл безсрамно със собствения си баща. Найджъл е помислил, че един упрек би могъл да подейства някак си на Хенри и ще го накара да се засрами от поведението си, ако е способен още да се срамува. — Но бедното момче е попаднало в лоши ръце. Боя се, че трудно ще се отскубне.

— Значи вие не вярвате, че се намира в плен на разбойници?

— На разбойници!… Хайде де! Хайде де! Сигурен съм, че и вие самият не вярвате… Вие с вашия опит? …

— Именно моят опит, господин генерал, ме кара да вярвам, че това не само е възможно, но и доста вероятно. Преди няколко години през ваканцията ходих в Италия и научих странни неща за римските и неаполитанските разбойници. Не бих повярвал на това, което ми разказваха, ако не бе една толкова убедителна случка, на която съм свидетел, станала с едно лице, попаднало в лапите на разбойници и което, за да се отскубне от тях, беше принудено да плати откуп. Само съдбата ме спаси да не бъда пленен при същите обстоятелства. Пощенската кола, с която пътувах по ужасните пътища на Романя, се счупи… за голямо щастие… и това ме принуди да се върна обратно в Рим. Ако бях изминал още една или две мили повече, къщата Лоусън и син, Линкълн’с-ин Филдс, би трябвало да плати за моята личност определен откуп, приблизително толкова голям, колкото този, който искат за сина ви.

— Искат за сина ми!… Ами! Ами! Искан от сина ми, искате да кажете.

— Не вярвам, господин генерал!… И въпреки че не желая да ви противореча, трябва да ви кажа, че съвсем не съм на едно мнение с вас.

— Но аз вярвам!… Не съм ви казвал, че той си тръгна след една разправия… Искаше да се жени за едно момиче… Не исках този брак и за да му попреча, употребих една измама, за която ще ви разкажа някой ден. Сега е достатъчно да знаете, че постигнах целта си и измамих две най-сръчни измамнички! Тогава ви писах да му дадете хиляда лири стерлинги. Той сигурно е изхарчил тези пари с бохеми като него… и по техен съвет се е опитал да ми измъкне и други. Измамата е добре скроена, но не успя.

— Вие сте ми писал да му дам хиляда лири? — извика старият нотариус, като подскочи в креслото си и като махна очилата си. — Какво искате да кажете с това, генерал Хардинг?

— Какво искам да кажа!… По дяволите!… Хилядата лири, които ви бях натоварил да изтеглите от банката и да връчите на сина ми Хенри при първо поискване…

— А кога беше това?

— Кога?… Преди около година… Да… точно преди една година. Беше приблизително една седмица след последното ми посещение в Лондон… Вие сам ми писахте, че той е идвал по това време във вашата кантора.

— Идва… мисля два пъти. Но не за да получи хиляда лири, нито за да иска пари. Ако не се лъжа, той само се осведоми дали няма някакво писмо от вас за него. Аз не съм го виждал, приел го е първият ми помощник. Той ще може да ви каже какво се е случило. Трябва ли да го повикам?

— Да — отвърна генералът, почти вкаменен от учудване. — Чудно… Бога ми! Много чудно.

Чу се звънец и почти на минутата се появи първият помощник.

— Дженингс — обърна се към него нотариусът, — спомняте ли си сина на генерал Хардинг… по-малкия, Хенри… предполагам, че го познавате… Спомняте ли си да е идвал в кантората преди около една година?

— Да — отговори чиновникът, — много добре си спомням. Точно преди една година. Идва два пъти и всяко едно от посещенията му е отбелязано в дневника.

— Донесете дневника! — нареди Лоусън.

Помощникът излезе, като остави отново генерала и нотариуса насаме.

Генералът се чувстваше неспособен да остане седнал.

Съвсем неочакваното известие на Лоусън го изправи на крака и от този момент ходеше из стаята с отмерени крачки, като от време на време издаваше глухи възклицания.

— Ако знаех това! — шепнеше той през зъби. — Всичко би могло да се нареди… И вие ме уверявате, че той не е получил хилядата лири, господин Лоусън.

— Нито един сантим… поне от мене.

— Щастлив съм от това… истински щастлив.

— И вие имате право. Толкова по-добре… тоест, ако предполагате, че тези пари биха могли да бъдат безразсъдно прахосани.

— Не е това, господине… Не ме разбирате!

— Простете, господин генерал, не исках да…

Извинението на нотариуса беше прекъснато от влизането на чиновника, който носеше големия дневник, върху чиято пергаментова обвивка беше написано с големи букви: „Книга за посетителите“.

Господин Лоусън взе книгата, доволен, че избягва едно неприятно обяснение.

— Ето! — каза той, след като прелисти няколко страници, — две посещения, отбелязани на различни дати, се отнасят до вашия син. Първото на четвърти, а другото на шести април. Да ви ги прочета ли, господин генерал, или искате да проверите сам?

— Прочетете ми ги.

Като намести очилата си, нотариусът прочете на висок глас:

— Четвърти април — Единадесет и половина часа. Дошъл в кантората господин Хенри Хардинг, син на генерал Хардинг от Бичууд парк, графство Бъкс. Попитал дали е получено за него някакво съобщение от баща му. Отговор: никакво.

Шести април. Единадесет и половина часа. Дошъл отново господин Хенри Хардинг. Задал същия въпрос както, на четвърти април и получил същия отговор. Младият джентълмен излезе, без да направи някаква