Такова беше съдържанието на последното писмо, адресирано до генерал Хардинг.

— Боже мой! Боже мой! — простена генералът по същия начин, както беше извикал преди да започне четенето.

Той вече не се съмняваше в истинността на неговото съдържание. На масата… пред очите му, лежеше ужасното доказателство на истината… още прясно на вид… покрито със съсирена кръв.

С разтреперана ръка генералът дръпна звънеца.

— Синът ми Найджъл! — разпореди той на отзовалия се иконом. — Да дойде веднага!

Икономът излезе, като изгледа с почуда смутения си господар.

— Боже мой! — извика отново нещастният баща. — Това е ужасно!… Кой би могъл да го повярва!… А то е вярно… много вярно! Боже мой!

И като се наведе над масата, той хвърли отчаян поглед към предмета, който не смееше нито да вземе, нито да пипне.

— Викал сте ме, татко — каза Найджъл, когато влезе.

— Да… ела тук — гледай!

— Какво?… Този безформен предмет?… Какво е това, татко?

— Ти би трябвало да познаеш, Найджъл!

— Да позная?… Виждам, че това е парче от пръст.

— Да… едно парче от пръст!… Уви!

— Но на кого е принадлежало?… Как е дошло до вас?

— На кого е принадлежало ли, Найджъл! — отрони генералът с разтреперан от вълнение глас. — Ти би трябвало да знаеш!… Имаш основателни причини да си спомняш за това!

Като съгледа белега, който ясно се открояваше под съсирената кръв, Найджъл побледня. Той си бе спомнил, но не каза нищо.

— Сега… позна ли го? — попита баща му.

— Човешки пръст? — отвърна той уклончиво. — Да, и после?…

— И после!… И ти не би могъл да кажеш на кого е принадлежал той?…

— Наистина не!… Как бих могъл да позная?

— По-добре от всеки друг. Уви! Това е пръстът на брат ти!

— На брат ми? — извика Найджъл, като се преструваше на изненадан и смутен — чувство, което не бе способен да изпита.

— Да… виж този белег… него спомняш ли си… поне!

В отговор на това по лицето на Найджъл се изписа нов израз на изненада и престорено смущение.

— Не искам да те укорявам — каза генералът. — Това е една случка, която е по-добре да забравим и която няма нищо общо със сполетялото ни нещастие. Това, което виждаш тук… е пръстът на бедния Хенри.

— Как вие разбрахте това, татко?… Как?…

— Прочети тези писма, те ще ти разкрият това, което аз нямам сили да ти разкажа.

Найджъл взе писмото на разбойника и прочете набързо съдържанието му, като от време на време издаваше възклицания, които биха могли да бъдат сметнати за израз на симпатия, учудване или възмущение.

После прочете и второто писмо.

— Виждаш ли — продължи баща му, когато той свърши. — Всичко е вярно… Много вярно… Аз се усъмних още когато прочетох първото писмо на Хенри… бедното дете!… Но ти, Найджъл… ти…

— Кой би могъл да допусне подобно нещо? То дори сега ми се струва невъзможно!

— Невъзможно! — повтори генералът, като отправи влажен поглед към сина си. — Но ето, виж… На тази маса… Истината!… Ето я… този пръст я доказва достатъчно ясно… Бедният Хенри! Какво ли мисли за баща си… за своя толкова твърд и суров баща!… Боже мой! Боже мой!

И генералът, измъчван от угризения на съвестта, стана и започна да ходи с отмерени крачки из кабинета.

— Това писмо сякаш иде от Рим — прецени Найджъл, като разглеждаше плика на писмото на главатаря с такова хладнокръвие, сякаш то съдържаше някакво съвсем маловажно съобщение.

— Разбира се, че иде от Рим — отвърна генералът изненадан, почти възмутен от показаното от сина му безразличие. — Не виждаш ли марката на папството?… Не го ли прочете?… Може би още смяташ, че това е някоя шега?

— Не, не, татко — побърза да отговори Найджъл, като разбра своята непредпазливост. — Мислех само как би могло най-добре да се отговори.

— Има само един отговор. Самото писмо го доказва достатъчно ясно.

— Какъв, татко?

— Да се изпратят парите. Това е единственият начин да го спасим… Не трябва нито за момент да се двоумим… Според това, което този мизерник… Как се казва?

— Той се подписва „Главатаря“…

— Според това, което пише разбойникът, е съвсем ясно, че той се подиграва с всички Божии и човешки закони. Този злочест пръст е явно доказателство, че нищо не ще му попречи да осъществи заплахите си… нищо, освен плащането на откупа.

— Пет хиляди лири! — прошепна Найджъл, — това е голяма сума.

— Голяма сума!… Трябва ли да се двоумим, дори ако искаха и десет хиляди лири!… Животът на брат ти не ги ли заслужава? Уви! Само ръката му струва толкова!… Бедният ми Хенри!… Скъпото ми дете!…

— О! Не исках да кажа това, татко. Но ако изпратим откупа и тези мизерници откажат да освободят брат ми!… С такива трябва да си предпазлив.

— Не става дума за предпазливост. Времето тече. Имаме на разположение само десет дни… Господи! Ако изпращането на писмото е закъсняло!… Каква дата носи печатът.

— Рим, дванадесети — каза Найджъл, като погледна плика.

— А днес сме шестнадесети… Остават само шест дни!… Шест дни!… Една бърза пратка може още да стигне до Рим!… Трябва да се приготви всичко!… Парите!… За щастие трудността не е там… Но трябва да се отиде до Лондон, при господин Лоусън!… Той може би не е у дома си… Няма нито минута за губене!… Трябва да замина!… Хайде, Найджъл, кажи да впрегнат!

Като се престори, че бърза — нещо, което съвсем не искаше да прави — Найджъл излезе от кабинета.

— Къде е разписанието ми „Брадшоу“? — си каза генералът, изтича до библиотеката си и извади оттам прочутото разписание, търсейки трескаво таблицата на Голямата западна железница.