вече. Тя сигурно ще си спомни за затворника, който имаше нещастието да й предложи в продължение на няколко часа тъжната гледка, която можа да види от своя балкон.

— Разбира се! Разбира се!… Да, татко, това е той.

— Аз също го потвърждавам, капитан Гвардиоли. Той беше докаран и отведен оттук от Корвино. Това е художникът-англичанин, за когото преди малко говорехме.

— Възможно е — отвърна Гвардиоли, като се усмихна недоверчиво. — Англичанин, художник и пленник на разбойници, това е все едно. Но господинът може да играе и друга роля, която той не възнамерява да съобщи.

— Каква друга роля? — попита Хенри.

— Шпионска.

— Шпионска? — повтори пленникът. — За кого… и защо?

— Ех! Това именно трябва да се разбере — подхвана иронично Гвардиоли, — и аз се нагърбвам с тази работа. Хайде! Признайте истината! Вашата откровеност ще смекчи положението ви, извън това, че може да съкрати пленничеството ви.

— Пленничеството ми!… С какво право ми говорите за пленничество, господине? Аз съм английски поданик — вие, доколкото предполагам, сте офицер от папската гвардия, а не разбойнически капитан… Пазете се! Рискувате много, като се отнасяте зле с мен!

— Каквото и да ми струва това, господине, вие сте мой пленник и ще останете такъв, докато узная причината, която ви е довела по тези места. Вашият разказ е съмнителен. Вие сте се представял като художник?

— И наистина съм такъв — в най-скромния смисъл на думата… Но какво значение има това?

— Има голямо значение. Защо вие, бедният художник, скитате по тези планини? Ако сте английски художник, както казвате, вие сте дошъл в Рим, за да рисувате развалини и скулптури, а не дървета и скали! С каква цел сте тук? Отговорете, синьор!

Младият човек се колебаеше. Трябва ли да каже цялата истина? Дали сега беше моментът!

А защо не? Намираше се отново в задънена улица.

Кой го принуждаваше да продължава доброволно второто си пленничество, след като капитанът изглеждаше твърдо решен да не го освобождава? Една дума би била достатъчна, за да му върне свободата, поне така мислеше той. Защо да не каже тази дума?

— Синьор капитане — каза той, — ако трябва да изпълните вашия дълг, имате на всяка цена нужда да знаете защо съм тук. Аз ще ви осведомя. Може би моят отговор ще изненада малко синьор Франческо Тореани, а също и дъщеря му Лучета.

— Как, синьор инглезе! — провикнаха се едновременно кметът и неговата дъщеря. — Вие знаете нашите имена!

— Да.

— А кой ви ги е казал? — попита бащата.

— Вашият син, синьор Тореани.

— Моят син? Той е в Лондон.

— Именно в този град чух за първи път да се произнасят имената на Франческо Тореани и на дъщеря му Лучета.

— Значи вие познавате Луиджи?

— Толкова добре, колкото може да го познава един човек, който в течение на една година е живял всеки ден с него… който е делил с него стаята му и ателието му… който…

— Е спасил кесията му… а вероятно и живота му — прекъсна го кметът, като се отправи към художника и му протегна ръка. — Ако не се лъжа, вие сте младият джентълмен, който го изтръгнал от ръцете на крадците… на убийците… Значи вие сте младежът, за когото Луиджи ни е говорил толкова често в писмата си, нали синьоре?

— О, да! — извика Лучета, като се приближи и разгледа чужденеца с още по-голям интерес. — Уверена съм, че е истина, татко. Вие така приличате на описанието, което Луиджи ни е дал за вас!

— Благодаря ви, синьорина! — отговори с усмивка младият художник. Смея да вярвам, че ще пожелаете да изключите от приликата… облеклото. Колкото до моята самоличност, синьор Тореани, бих могъл да я установя по-добре, ако моят любезен приятел Корвино, недоволен, че ми е отнел малкото пари, които притежавах, не ми беше взел и препоръчителното писмо от вашия син. Разчитах да ви го предам лично. Обстоятелствата, които са ви известни ми попречиха.

— Но защо не казахте кой сте, когато минахте оттук?

— Тогава не знаех кой сте вие… Не знаех дори името на селото, където ме бяха отвели разбойниците и не можех да отгатна, че неговият кмет е бащата на Луиджи Тореани, нито, че младото момиче на балкона е сестрата на скъпия ми приятел.

При тези думи, произнесени със завладяващ глас, страните на Лучета се покриха с руменина, вероятно поради спомена за сцената, наблюдавана от балкона.

— Колко жалко! — каза кметът, — че не узнах това в самото начало. Бих направил постъпки, за да издействам вашето освобождаване.

— Хиляди благодарности, синьор Тореани! Но това би ви струвало скъпо… около тридесет хиляди песети.

— Тридесет хиляди песети! — провикнаха се присъстващите в един глас.

— Вие се оценявате много скъпо, господин художнико! — каза подигравателно офицерът.

— Това е точната цифра на исканата от Корвино сума.

— Предполагам, че сигурно ви е взел за някой лорд и ви е освободил, след като е осъзнал грешката си.

— Да, и след като ми е отрязал единия пръст… като единствен откуп, без съмнение — пошегува се с горчивина беглецът, като показа ръката си на своите събеседници.

Лучета извика ужасена, докато баща й разглеждаше със съчувствие ранената ръка.

— Да — въздъхна кметът, — ето наистина едно неоспоримо доказателство… Не бих могъл да ви помогна… Но, кажете ни, синьор, как успяхте да избягате?

— За това ще имате време утре — прекъсна го Гвардиоли, отегчен от проявената към чужденеца симпатия. — Подофицер — обърна се той към своя подчинен, — този разговор продължи доста дълго и без никакъв резултат. Отведете пленника и го затворете в караулното помещение, ще го разпитам подробно утре сутринта.

— Пак пленник! — помислиха си кметът и дъщеря му.

— Позволете ми — каза англичанинът, като се обърна към офицера — да ви напомня, че поемате върху себе си голяма отговорност. Дори вашият господар, папата няма да е в състояние да ви избави от наказанието, което без съмнение ще последва след такава обида, нанесена на английски поданик.

— И вашият господар Джузепе Мацини няма да ви избави от наказанието, определено за републиканските шпиони, синьор инглезе.

— Мацини!… Републикански шпионин!… Но вие бълнувате, господине!

— Хайде, екселенц — намеси се кметът с примирителен тон. — Вие се лъжете по отношение на този младеж. Той и шпионин!… Това е един честен английски благородник… приятел на сина ми Луиджи. Аз гарантирам за него.

— Невъзможно, господин кмете! Аз трябва да изпълня дълга си… Подофицер, изпълнете вашия! Заведете пленника в караулното помещение и ми го доведете утре сутринта.

Хенри трябваше да се подчини. Зад вратата се намираха и други войници и всяко упорство би било безполезно. Хенри не оказа никаква съпротива — той се подчини, като не пропусна да размени с Лучета един утешителен поглед за това ново унижение, както и да стрелне с очи Гвардиоли нещо, което развали за цялата останала вечер настроението на благородния граф.

Ha другата сутрин капитан Гвардиоли се видя принуден да смени тона и да сложи край на своята надменност. След дълъг разпит той трябваше не само да се откаже от надеждата да открие в лицето на своя