В гората, на около десет мили от Уиндзър, крачат мълчаливо двама младежи с пушки на рамо. Отпред душат две чудесни ловджийски кучета, зад тях върви отлично екипиран горски пазач, в разкошна ливрея. Присъствието на рунтавите шпаньоли и на горския пазач биха изключили всяка мисъл за бракониерство, дори ако външността на ловците позволяваше да се допусне най-малкото подозрение за това.

Тази гора всъщност е обикновен резерват за фазани, собственост на техния баща генерал Хардинг. Бивш офицер от британската колониална армия в Индия, през време на двадесетгодишната си вярна служба в Изтока генералът беше събрал около двеста хиляди лири стерлинги, необходими за закупуването на имение в красивото графство Бъкс. Той се бе установил тук с надеждата да излекува болестта на черния си дроб, „спечелена“ в горещите долини на Индустан.

Замъкът от червени тухли, издигнат при царуването на Елисавета, чиито елегантни форми се открояваха в синевата между горските поляни на гъстата гора, свидетелствуваше за изтънчения вкус на генерала. А петстотинте акра прекрасно залесен парк и доходните земи, които достигаха досами жилището и половин дузината чифлици, изгодно дадени под аренда, доказваха, че бившият военен не се бе старал да събере стотици хиляди рупии1, само за да ги похарчи безразсъдно в Англия.

Двамата ловци са неговите единствени синове и поради това единствените членове на семейството му, с изключение на една сестра на седемдесет и шест години, която само се споменава в разказа.

Като се вгледа човек внимателно в двамата младежи, забелязва, че макар и еднакви на ръст, те се различават по възраст и изглед. И двамата имат бронзов цвят на лицето, но с различен оттенък. По- възрастният, на име Найджъл, е с почти маслиненотъмна кожа, а правите му черни коси на слънце преливат в алени отблясъци.

По-младият, Хенри, има по-нежна и розова кожа, а хубавата му златисто-кестенява коса се спуска по шията му на вълнообразни къдрици.

Толкова са различни наглед, та един чужденец мъчно би могъл да си представи, че са братя.

Всъщност в пълния смисъл на думата те не са такива. И двамата могат да наричат генерал Хардинг свой баща, но дължат живота си на две различни жени, днес вече мъртви. Майката на Найджъл почива в един мавзолей в околностите на древния град Хайдарабад; тази на Хенри — в по-пресен гроб, в двора на едно селско гробище в Англия.

Генерал Хардинг не е нито първият, нито единственият цивилен или военен човек, който е турял врата си в брачния хомот два пъти, въпреки че малцина хора са се женили някога за толкова различни жени. Физически, нравствено и умствено индуската от Хайдарабад се различаваше толкова от саксонката, дошла след нея, колкото Индия от Англия.

Различията в темперамента са преминали от майките към синовете и е достатъчно да се вгледа човек в Найджъл и Хенри, за да забележи, че бащината кръв не е успяла да ги заличи.

Ето един случай, който ще ни даде ясно доказателство за това.

Въпреки че гората, която претърсват, е резерват за фазани, младите ловци не преследват тези птици със силни криле. Кучетата дебнат по-дребен дивеч.

Сред зима е. Допреди седмица двамата братя с кепета на глава, кръстосваха, като верни последователи на Аристотел, коридорите на колежа Ориел в Оксфорд.

Във ваканция за няколко дена, те не намират по-приятно занимание от това да скитат по горите на бащиното си имение.

Студ е сковал земята, и пречи на големия лов, но бекасината и глухарът, и двете прелетни птици, са се спуснали в околностите на течащите води.

Младежите вече са на пусия покрай един ручей, който, безразличен към студа, клокочи между дърветата. Те са на лов за глухари — породата на техните кучета, рунтави шпаньоли е достатъчно свидетелство за това.

Кучетата, едното бяло, а другото черно, са чистокръвни ловджии, но различно дресирани. Черното дебне, застанало на място, като вкаменено. Бялото пък е по-разсеяно, тича като побесняло, два пъти вече подгонва птицата без успех.

Бялото куче е на Найджъл, а черното — на брат му.

За трети път вече бялото куче дава доказателство за лошото си дресиране, като подплашва един глухар, преди господарят му да се е приготвил за стрелба.

Въпреки студа, хайдарабадската кръв кипи в жилите на Найджъл.

— Този непрокопсаник има нужда от урок — провиква се той, като подпира пушката на едно дърво и вади ножа си. — Ето какво отдавна би трябвало да сториш, Доги Дик, ако беше изпълнил задълженията си поне наполовина.

— Боже мой, господин Найджъл — отвръща горският пазач, към когото се отнася този упрек, — с камшик съм го бил, но нищо не помага. То просто няма вродено чувство за лов.

— Тогава ще му го дам! — изревава младият англо-индиец, пристъпил с ножа в ръка към рунтавия шпаньол — Гледай!

— Спри, Найджъл — намесва се Хенри. — Нима ще нараниш кучето?

— А теб какво те засяга? То е мое, а не твое.

— Засяга ме. Не искам да стигаш до жестокост. Бедното животно не е виновно. Може би, както ти каза, вината е у Дик, който го е дресирал лошо.

— Благодаря, господин Хенри! Много съм ви задължен за комплимента. Разбира се, вината винаги е моя. Все пак аз положих всички усилия. Много съм ви задължен, господин Хенри!

Доги Дик, макар и млад, не е нито красив, нито симпатичен. Той съпровожда думите си с поглед, който свидетелства, че душата му е още по-грозна от непривлекателното му лице.

— Млъкнете и двамата — изкрещява Найджъл. — Искам да накажа кучето си, както заслужава, а не тъй както изглежда се иска на теб, господин Хенри. Трябва ми пръчка, за да го набия.

Това, което отсича от едно дърво, не е просто пръчка, а цяла тояга с дебелина около един пръст. Той захваща да удря ожесточено кучето и жално скимтене изпълва гората.

Напразно Хенри умолява брат си да престане. Найджъл продължава да налага.

— Продължавайте така — вика жестокият пазач. — За негово добро е.

— Колкото се отнася до тебе, Дик, ще те обадя на баща си.

Гневното възклицание на брат му и глухото ръмжене на дивака с дългите гамаши са всичко, което предизвиква упрека на Хенри. Разярен, Найджъл удря още по-силно.

— Срамота е, Найджъл! Достатъчно си бил нещастното животно. Престани!

— Не и преди да съм му оставил спомен от мен!

— Какво ще правиш? — пита тревожно Хенри, като вижда брат си да хвърля пръчката и да размахва ножа. — Да не би да искаш…

— Да му отсека ухото?… Точно това е моето намерение.

— По-напред ще ми отсечеш ръката! — надава вик младият човек, като се хвърля на колене и закрива с ръце главата на кучето.

— Долу ръцете, Хенри! Кучето ми принадлежи, мога да правя с него каквото си искам, долу ръцете!

— Не!

— Тогава толкова по-зле за тебе!

С лявата ръка Найджъл сграбчва ухото на животното, а с другата замахва с все сила.

Кръв оросява лицата на двамата братя и шурва на алени вълни по бялото руно на рунтавия шпаньол. Но кръвта не е от кучето на Найджъл, а от Хенри, малкият пръст на лявата ръка на когото е прорязан от ставата до нокътя.

— Това ще те научи да не се месиш в моите работи — провиква се Найджъл, без да изкаже ни най- малко съжаление за дивата си постъпка. — Друг път да си слагаш ръцете в джобовете.

Грубостта на забележката накарва най-сетне да закипи саксонската кръв на по-младия брат, останал напълно хладнокръвен от болката на раната.

— Подлец! — изкрещява той, — хвърли ножа си и излез напред. Макар и да си три години по-голям от