озаряваше със своите лъчи на упование кръгозора на техните сърца, никакъв животворен глас не будеше нямата пустота, която тегнеше горчиво над главите им.

В продължение на няколко минути те не размениха дума. Не разговаряха и другарите им по наблюдение. Величествеността на зрелището порази всички и на засенчения фон на небето техните фигури се очертаваха като силуети, черни като канарата, на която бяха застанали.

Те постояха известно време, без да споделят дума или мисъл — толкова близо един до други и така безмълвни, че усещаха дъха си.

И двамата страдаха; мълчанието щеше да продължи да ги сковава, ако не бе настъпило затъмнението, което точно в този миг бе пълно. То ги загърна със своя непрозрачен плащ и не им позволи да се наблюдават един друг.

Непрогледността не продължи много. Скоро затъмнението се превърна в полусянка.

Една подир друга звездите се изгубиха от небесния свод, който побърза да си възвърне лазурната яснота. Създанията на мрака, изненадани от преждевременното завръщане на деня, се спотаиха в плахо мълчание, а небесното божество изскочи победоносно от облака, който го закри за кратко време, и отново разля своя блясък над земята.

Възраждането на светлината завари братовчедите неподвижни, дори не променили стойката си.

Докато траеше тъмата, Хърбърт не се отмести, не отвори уста. След резкия ответ, с който младата креолка показа как болезнено е засегната, не остана място за повече приказки.

Колкото и Кейтиният отговор да огорчи момъка, той все пак не забрави благодарността си към нея, ни изречените клетви, ни дадения горд обет при раздялата. Нима сега щеше да пренебрегне признателността и да потъпче обещанията? Нима можеше да свали от гърдите си копринения спомен, който той скритом носеше?

Наистина, панделката беше само приятелски спомен, чисто и просто проява на внимание между братовчеди. Тя не му даваше повод да смята, че може да я приеме в друга светлина. Сега, повече от друг път, той бе уверен, че лентата няма друго значение.

Кейт не изповяда любовта си към него, тя не изрече слова, които да му дават право да я упреква. От нейна страна не съществуваше отказ, защото нямаше и обещание. Не беше справедливо да я кори, да я дразни безсърдечно, както постъпи.

Нима беше престъпление, че тя обичаше другиго?

Хърбърт сега знаеше, че тя люби другиго, така положително, както че се намира на Дяволската канара. Разстроената картина не оставяше място за съмнения. Позите на участниците в нея обясняваха нейното предназначение — любовна изповед.

Може би коленичилият обожател не бе получил отговор, но лесно можеше да се предположи какъв щеше да бъде той. Самото положение на девойката издаваше съгласие.

Въпреки горчивината на своите размисли Хърбърт се опита да ги заглуши. Той реши, ако е възможно, да превъзмогне болката и върху развалините на своите надежди да възстанови онази връзка, която единствено занапред следваше да съществува между него и братовчедка му — приятелството.

Със свръхчовешко усилие той успя и надмощието на добродетелта над озлоблението, опряна на най- силните влечения на сърцето, укроти за малко духа му и го успокои.

Уви, победата не можеше да бъде трайна. В борбата, в която се хвърли младежът, никой човек не бе възтържествувал. Споделената любов може да завърши с приятелство, но възпрепятствуваната или несподелената — никога.

Хърбърт Воуан беше много млад и твърде неук по сърдечните въпроси, за да е изпитал чувствата, които се стремеше да потисне, иначе би се отказал от безплодните си опити и би се отдал на отчаянието, което неизбежно щеше да последва.

За щастие той навярно не познаваше тези дълбоки истини и се подчини на едно по-благородно решение, без да подозира, че изпълнението му е съвършено неосъществимо.

Докато Хърбърт Воуан размишляваше, светлината отново се появи и постепенно разбули лицето на братовчедка му. Той не можа да устои да не я погледне.

По време на затъмнението образът й бе променил цвета и изражението си. Момъкът забеляза промяната. Тя дори го озадачи. Преди да заговорят и по време на беседата руменина покриваше бузите на девойката, погледът и излъчваше гордост; високомерие, съчетано с всички признаци на предизвикателно безразличие, се излъчваше от нея.

Сега всичко се бе изгубило. Очите на Кейт продължаваха да блестят, но с по-мек зрак; пастелна бледост покриваше бузите й, сякаш мракът бе отнел розовата им краска; надменният вид бе изчезнал напълно. Заменил го бе израз на умора или по-скоро на страдание.

„Въпреки това лицето й остава миловидно, както винаги, изглежда дори още по-миловидно“ — помисли си Хърбърт.

На какво се дължеше неочакваната промяна? Коя беше причината? Откъде нахлу мъчителната мисъл, която изби по бледите страни и свитите, потрепващи устни? Щастието на някой друг ли я караше да страда? Смиджи изглеждаше щастлив, много щастлив, ако се съдеше по неговите често повтаряни възклицания „ай, ай!“.

Тази ли беше причината за изражението на безкрайна тъга?

Така го изтълкува момъкът.

Той направи ново усилие да потисне в себе си същия дух, който смяташе, че бушува и в братовчедка му. Хърбърт продължаваше да мълчи, без да може да свали поглед от моминското изтерзано, но свидно лице.

Той продължаваше да се взира и въздишка се изтръгна от гърдите му. Девойката не я чу, както той не долови нейната. И двамата бяха сякаш тласкани от някакъв таен инстинкт на взаимно привличане.

Момъкът успя да овладее вълнението си и се готвеше да каже дружески слова, когато младото момиче вдигна очи и срещна погледа му. За пръв път през разговора очите им се срещнаха. Досега Кейт бе следила Хърбърт само крадешком.

Двамата останаха няколко мига с приковани един в друг погледи, подчинени на неудържима притегателна сила.

Не си продумаха дума. Дъхът им замря. Времето беше много скъпо, за да разговарят. Те четяха в очите си — тези верни огледала на душата и правдиви тълкуватели на сърцето — разрешението на най- съдбоносната загадка в съществуването си.

Безмълвните въпроси бяха непринудени и взаимни, незасенчени от кокетство. Те бяха смели и безстрашни като самата невинност, несмущавани от външни наблюдатели. Какво ги интересуваше затъмнението? Какво значение имаха за тях слънцето и месецът, и гаснещите звезди? Какво ги интересуваше цялата вселена? Още по-малко, много по-малко ги засягаха човешките същества, които се намираха близо до тях.

Бяха ли благодарни на този взаимен взор? Положително — в противен случай те не биха продължавали да се гледат.

Но не за дълго: не за дълго душите им се сляха. Едно око ги дебнеше — окото на прекрасния демон.

Ах, прелестна Джудит, твоят флирт те провали. Твоето лукавство се обърна срещу тебе.

Златният светлик на слънцето отново заля Дяволската канара и разбули фигурите на четиримата: еднакво млади и еднакво влюбени, но само двамина обичани.

Връщането на деня не донесе радост на Джудит Джесурън.

То и разкри погледа на взаимно разбирателство, който тя е бърз остър вик прекъсна.

Горчива мъка отрови нейния горд дух.

Изкусна в мълчаливия говор на очите, тя прочете във взора на Хърбърт Воуан, устремен в братовчедка му, един израз, който я прониза и изтръгна от устните й вопъл.

Мигновено задявката със Смиджи престана. Еврейката изостави най-безцеремонно франта, който продължи да се залисва сам със своите астрономически наблюдения.

Разговорът не се водеше вече на двойки, а премина изведнъж в трио и накрая се възвърна към