площадката на върха, можеше лесно да бъде взета за превъплъщение на дявола — на онзи африкански зъл дух, по чието име бе наречена канарата.

Чудовището остана в това положение напълно безмълвно, с очи вперени в далечните планини, които неясно се очертаваха в нощния мрак. Мълчанието и неподвижността му траяха само няколко минути.

— Въф! — възкликна негърът и отпусна ръце, сякаш се канеше да извърши някакво действие. — Знаех, че те ще виждат мене скоро. Идва вече оттам отговор.

Докато той си приказваше, на върха на далечния хребет лумна внезапно ярък огън, който все така внезапно угасна.

След малко последва втори пламък, пак на същото било. И той угасна по същия начин. Сетне измина нов еднакъв промеждутък и се яви трета светлина.

И трите сигнала приличаха на проблясъци от запалена купчинка барут.

В момента когато бе даден третият знак, коромантиецът се приближи до лампата и угаси светлината.

— Нямам нужда повече от тебе — заговори той на светилото си. — Ако тебе оставям тук, ти ще правиш на мене беля. А и на Чакра става студено. Не може без стар кожух.

Като изрече тези думи, магьосникът свали рефлектора, после наметалото, което освободи от пръта. Той наметна дрехата на плещите си и се придвижи към предната част на площадката, на чиито ръб седна с провесени надолу нозе.

От мястото, където бе седнал Чакра, се виждаше господарският дом на Гостоприемната планина, т.е. би се видял, ако бе денем или лунна нощ. Ала сега мрак забулваше цялата долина в непрогледна сянка и местоположението на къщата можеше да се предположи единствено по светлината, която излизаше през жалузите на прозорците. Тя сочеше на коромантиеца къде се намира жилището.

От няколко наредени един до друг прозорци струеше силен блясък. На негъра бе известно, че това са прозорците на големия хол или приемната. Неговите предни прозорци не можеха да се забележат от Дяволската канара, защото бяха обърнати към долината, не към планината. г Магьосникът знаеше добре. Гой бе проживял четиридесет години в стопанството на Гостоприемната планина и затова бе запознат с точното разположение на постройките.

Обилната светлина издаваше, че долу има забава, навярно прием.

„Въф — изсумтя изродът, когато очите му съзряха светлините, — изглежда не тъгуват долу. Сигурно още не узнали новина. Навярно роби отнесли труп на кусус в Контентова плантация. Тук не знаят за случилото се. Те не подозират, че горди господар на «бъф» сега студен труп. Долу има сигурно веселба, да се гръмна! Те правят долу празник. Така да бъде! Няма значение. Търпение, стари негъре! И ти ще получаваш от гозба на бели господари. И ти ще получаваш пай от техни съдове, от вилици и лъжици и от сребърни паници. Ама ще бъде улов! Въф!

Какво интересуват мене вилици и лъжици? Хич не интересуват мене. Само за едно бера грижа — повече от сребро, повече от злато, повече от цяла Гостоприемна планина. То малка Куошеба. Въф! Обичам аз нея от години. Обичам повече отвсякога. Обичам с всичка душа. Веднъж да прегръщам това хубаво момиче и не искам да знам за вилици и лъжици. Стари Адам може да отнася, всичко, каквото обере.

Не — подхвана звярът след кратко мълчание, очевидно разкаял се за щедростта си, — и това не бива да правя. Скоро ще става нужда най-напред от вилици и лъжици. За нова къща всичко нужно. На, мене ще трябва сребро и злато да купувам други неща. Не, трябва да получавам мой пай наравно с други.

Кое място най-хубаво, за да отвеждам там моя жена? — запита се въображаемият съпруг, впуснал се в кроежи. — Трябва да се махвам от Дупка на призраци. Това място вече несигурно. Много близко до стара плантация. Когато отвличам момиче, ще пада голямо претърсване, ако те усещат, че момиче похитено. Няма значение. Знам как ще се оправя.“

В този миг размишленията на коромантиецът бяха прекъснати от звук, който го накара да прибере краката си от скалата и да заеме положение, като че се готви да скочи на нозе.

Когато гласът се повтори, той стана и бързо се върна на обратната страна на канарата.

Чакра се спря и се ослуша близо до мястото, където стръмната пътека излизаше на площадката. Свирката се чу за трети път.

Нямаше нищо странно в този звук, поне за уши, свикнали с гласовете на ямайския лес Беше песента на обикновената и все пак чудновата птичка — пустинника. Единствената поразяваща подробност се криеше в обстоятелството, че подвикването се чува през нощта. Не бе редно неговите мелодични, напомнящи флейта тонове да достигнат до слуха на горския пътник в тази доба. Но магьосникът не се смая, когато ги чу в късния час. Той напусна мястото си и прекоси нетърпеливо площадката не от изненада, а защото позна в току-що звънналия глас на пустинника подправеното подсвиркване на своя съюзник Адам.

Коромантиецът отвърна с друг, по-тъжен и по-малко напевен сигнал, подражаващ на жалния вик, който идваше нощно време от обраслите с шавар брегове на тъмния вир — плачевния писък на водния бик. Негърът прилепи до устните си малка тръстика и издаде същия звук като чаплата. Сетне той се умълча, за да изчака резултата. От дъното на урвата долетя шушукане, сякаш неколцина разговаряха шепнешком. По камъните отекнаха стъпки, зашумоляха клони. Звуците ставаха все по-ясни и близки, докато от пукнатината на скалата изскочи човек и стъпи предпазливо на площадката. Последва втори и трети, а подир тях други. На върха на канарата се събраха шестима новодошли.

— Ти ли си, братко Адам? — пристъпи Чакра към първия, който изкачи стръмната пътека.

— Аз, аз, Чакра.

— Все си оставаш старият.

— Така, така, братко. Видим лампа, щом я окачваш. Не пристигаме късно, нали?

— Много бърже идете. Чакал съм най-много половин час.

— Добре. Ето ни при теб. На какъв лов ще ходим? Дано за едър дивеч. Трябва да подновяваме запаси. Цял месец не вършихме никаква работа. Много закъсахме с припаси.

— Припаси! — натърти презрително магьосникът. — Тази нощ вие ще вземате плячка, която ще дава на вас не само ядене, а богатство. На всекиго от вас. Въф!

— Прекрасно! Радваме се! — възкликнаха разбойниците вкупом, а главатарят им запита:

— Да даваш на нас малко подробности. Тази ли дребна работа, за която ти говори, когато се видяхме за последен път. Тя ли, стари гърбушко?

— Същата — отсече рязко Чакра. — С тази разлика — допълни той, — че викам вас за едра, а не за дребна работа.

— Едра, дребна, все ще свършваме нея — заяви бандитът.

При тези думи разбойникът, който беше главатар на шайката, посочи момчетата си.

Коромантиецът не обърна внимание на думите му. Въпреки мрака, който обвиваше Адам и останалите кръвници, изродът забеляза, че всички бяха въоръжени, макар и по най-разнообразен и първобитен начин. Нямаше двама души в бандата, които да имаха еднакво оръжие. Един носеше стар мускет, почервенял от ръждата, друг — ловна пушка в не по-добро състояние. У трети висяха препасани на кръста пищови. Почти всички имаха дълги ножове от рода на испанското мачете. Не можеше да се очаква, че работата, за чието изпълнение гърбавият беше повикал въоръжените нехранимайковци, ще бъде от миролюбиво естество.

Ако имаше светлина да огрее бандата, която обкръжаваше коромантиеца, щеше да се разкрие сбирка от лица, с черти не по-малко свирепи от тези на Чакра. В никое от тях не се срещаше израз на благост или милосърдие, защото тези негодници съставляваха шайката на черния разбойник Адам, прочут като най- страшния кръволок на острова.

Чакра не прояви, нито изпита изненада, че ги вижда въоръжени. Той го очакваше. Подчертавайки този факт, главатарят им искаше само да изтъкне, че са готови да изпълнят обичайните изисквания на занаята си.

Обирниците биха предприели най-кръвожадното покушение с пламенност, ала за да бъде сигурен в изпълнението, магьосникът счете, че е разумно да ги почерпи с малко ром.

— Приятели — обърна се той важно — вий уморени от дълъг път в нощна тъмнотия. Тук аз нося за вас по една капка от нещо, което много добро за отмора. Да пийваме по една глътка от това шише!