— Въф — изпуфтя коромантиецът, щом престанаха да се чуват стъпките на съзаклятника му. — Нещо тежи на този стар евреин. По-лошо от смърт на кусус. Кой знай какво е? Какво общо има той с книговодител? Какво засяга него това? Скоро ще научавам сичко. Непременно! И аз също като евреин — нищо не правя тази нощ, нищо не предприемам за грабеж. Тази нощ нищо не може да се прави повече за грабеж. Ах, нощ на грабеж, нощ на грабеж! Тя ще става нощ на нощи! В нощ на грабеж, ако всичко тръгва добре, Чакра ще престава да спи сам. Той не ще спи повече сам. Чакра ще има другарка — красавица на остров Джамайка. Той ще спи с малка…

Преди да излезе от устата на магьосника цялото име на жертвата, която бе заплашена с такава зловеща съдба, заканата му бе прекъсната. Пресече я звук, дошъл откъм храстите, близо до които бе застанал негърът. Шумът приличаше на човешка кихавица. Кихна Синтия.

Тя не го стори нарочно. Напротив, след разговора, който подслуша, тя не смееше да помръдне, за да не издаде присъствието си. Беше готова да даде всичко, каквото имаше на света и каквото можеше да очаква, че ще получи, дори любовта на Кюбина, само и само да бъде на мили далече от това място — в сигурната кухня на Гостоприемната планина, навсякъде другаде, но не и в шубраците, където се гушеше.

Много преди да завърши беседата между евреина и Чакра, мулатката реши никога повече да не се среща с магьосника — никога доброволно. Сега обаче сблъскването с него ставаше неизбежно, той навярно бе чул кихавицата.

Нещастницата разсъждаваше правилно. Чудовището бе я чуло.

Едно свирепо „въф“ бе възклицанието; което предизвика шумът. Сетне изродът се обърна към посоката, откъдето дойде звукът, умълча се за малко и се заослушва.

— Дявол го взел — извика той високо, — прилича много на кихавица. Някое от тези дървета взема емфие. Искам да зная що за гадина издава тоз чуден глас. То не храст, положителен съм. Нито птица. Какво тогава? То съвсем като кихавица на негърско момиче. А какво търси тук черно момиче? Много чудно! Да погледнем — повиши магьосникът глас, отправен към мъжа или жената, които бяха издали звука. — Кихай още един път! Кой да си! Вземай пак емфие! Кихай сега по-силно, да мога да казвам дали ти мъжко или женско!

Коромантиецът почака известно време, за да види дали словата му ще предизвикат отговор. Ала ответ не дойде. В гъстака всичко остана тихо, сякаш никакво живо същество не се спотайваше там.

— Не искаш да кихаш още веднъж? — продължи той, когато видя, че не получи отговор. — Тогава, дявол го взел, ще карам тебе да говориш, ако си това, на кое думам, някой скрит да подслушва. Змия не киха. Ни гущер. Ти трябва да си мъж, или жена, или дете. Ако ти човек и ако чуваш, какво ний говорихме, в име на велики Акомпонг, твой живот не ще струва нищо. Ха-ха!

Когато започна последния откъс от предизвикателното обръщение, коромантиецът се придвижи към храстите, които бяха само на шест разкрача от него. Преди да завърши заканите си, той се мушна в шубраците, наведе се и затарашува с маймунските си ръце между тях.

Ругатня се изтръгна от устата му, щом в сянката забеляза да се спотайва женска фигура.

Той улови жената за раменете и с бързо движение я изправи на крака.

— Синти! — възкликна звярът, когато светлината на месеца озари лицето на мулатката.

— Аз съм, Чакра — рече жената с тон, който приличаше повече на писък, отколкото на говор.

— Въф! Какво търсиш тук? Подслушваш? Защо подслушваш?

— О, Чакра, не правя това нарочно. Аз идвам…

— Ти откога тук? Казвай бърже!

— О, Чакра, аз идвам…

— Ти тук, преди да идваме на поляна. Няма нужда да казваш. Ти била тук. После ний дойдохме. Чу ли всичко, каквото говорихме? Трябва да си чула!

— О, Чакра, нямаше как. Аз исках да се махам…

— Тогава ти не ще чуваш повече ни дума. Аз не ще пускам тебе. Идвай тук! Стой тук! Ти никога не ще напускаш това място. Въф!

Давайки на възклицанието интонация на свирепост, която го направи да звучи повече като ръмжене на див звяр, отколкото като глас на човешко същество, извергът посегна с дългите си черни ръце и се спусна към жертвата си.

Само след миг яките му пръсти се вкопчиха в гушата на робинята и я притиснаха плътно и силно като в желязно менгеме.

Клетницата не бе в състояние да се съпротивлява на страхотния исполински противник. Тя се опита да проговори, но само успя да изхлипа гърлено и проточено:

— Чак-раа, ми-ли Чак-рааа…

Това бяха и последните думи, които тя произнесе, преди да издъхне.

Последва задавено хъркане — предсмъртен стон, когато пръстите се отпуснаха от своето продължително стискане и тялото с тъп шум се отпусна сред храстите.

— Лежи там! — рече убиецът, виждайки, че кръвожадното му дело е завършено. — Там ти не ще говориш повече. Сега да отивам на Дупка на призраци и да му удрям един здрав сън, та да бъда бодър за работа утре вечер. Въф!

Обръщайки гръб на образа на смъртта, който току-що начерта, уродливият коромантиец прибра пешовете на коженото си наметало и прекоси поляната с невъзмутимо спокойствие, сякаш размишлява върху някоя неясна глава от етиката на Оуби.

Съмваше се, когато тигърът Чакра се прибра в леговището си в Дупката на призраците. За него нощта бе ден, а утринната зора — вечерен здрач. Звярът бе гладен. Откакто бе тръгна на път, за да довърши пъкленото си дело, точно преди двайсет и четири часа, бе сложил само една хапка в уста. В един ъгъл На колибата се намираха остатъци от лютива яхния, непресипани още от желязното гърне, в което бе сготвено ястието. За да се подгрее гозбата, се изискваше време. Трябваше да се пали огън. Изродът бе твърде уморен, за да придиря. Той издърпа гърнето от ъгъла, сипа си от готвеното и го изяде студено.

Накрая, преди да си легне, той изля в стомаха си малко течност, предназначена да стопли студената лютива яхния — остатъка от бутилка ром, недопита нощес. Едва тогава магьосникът се тръшна на бамбуковия нар така отпуснато, че тънките тръстики изпращяха под тежестта. Жрецът на Оуби потъна в непробуден сън.

Той лежеше на уродливия си гръб с лице нагоре. Една издаденост от стеблото на дървото с размери по- големи от главата му бе използувана за подложка, върху която вместо възглавка бяха наслагани няколко шепи рехав дървесен памук.

С дългите си ръце, отпуснати встрани, едната увиснала надолу чак до земята, където опираха смъртоносните пръсти, с голямата си, широко отворена уста, разкриваща двойна редица остри лъскави зъби, коромантиецът приличаше повече на спящ човекоядец от приказките, отколкото на живо човешко същество.

Сънят му не можеше да бъде лек. Той съвсем не бе тих. Широките сплескани ноздри се издуваха, свистяха и сумтяха звучно. От устата излизаше гърлено хъркане, което напомняше дишането на хипопотам.

Чакра спа целия ден и сънува многобройните престъпления, които бе извършил досега, или само злодеянието, най-сладко от всички, което се канеше тепърва да стори.

Когато чудовището се събуди, бе почнало да се свечерява. Слънцето бе залязло; поне не се съглеждаше от дъното на Дупката на призраците, при все че алените лъчи, които багреха върховете на дърветата по горния ръб на скалата, идваха от неугасналото още дневно светило.

Изпънат на леглото, магьосникът не го съзираше. Колибата бе тъмна, защото вратата бе плътно затворена. Но през процепите между бамбуците той виждаше на известно разстояние навън и можа да забележи как здрачът се сгъстява сред дърветата. Викът на водния бик, ехтящ отвъд вира, писъкът на ямайския козодой, смесващ се с грохота на водопада, и бухането на бухала, все гласове на нощта, достигнаха до ушите му и го предупредиха, че е настъпил час за действие.

Той скочи от одъра е любимото си възклицание и почна да се стяга за предстоящото нощно