Докосна нещо върху пиедестала на светлинната фигура и сиянието отгоре в миг угасна. Бейли каза задъхано:

— Недейте.

— Не се безпокойте. И без това ми беше омръзнала. Другите само ще ги изгася временно, за да не ме отвличат. — Тя отмести част от ламперията на гладката стена и задвижи един реостат. Цветовете избледняха и станаха едва забележими.

Бейли каза:

— Нямате ли робот за тази работа? Да изключва контактите?

— Ш-шт, тихо — каза тя нетърпеливо. — Тук не държа роботи. Тук съм аз. — Тя го погледна намръщено. — Не ви познавам достатъчно добре. Там е бедата.

Не гледаше към пиедестала, но пръстите й се отпуснаха леко върху горната му гладка повърхност. Те бяха в очакване — свити, напрегнати.

Единият й пръст се раздвижи, описвайки полукръг върху гладката повърхност. Сноп тъмножълта светлина се появи и блесна косо нагоре към тавана. Пръстът й се отдръпна лекичко назад и светлината доби по-мек оттенък.

Тя й хвърли бърз поглед.

— Мисля, че е това. Някаква сила без тежест.

— Йосафате! — каза Бейли.

— Обидихте ли се? — Тя вдигна пръсти и жълтият кос сноп светлина остана самотен и неподвижен.

— Не, никак. Но какво е това? Как го правите?

— Трудно е да се обясни — отвърна Гладиа, гледайки замислено пиедестала, — всъщност самата аз не зная. Това е някаква оптическа илюзия, така ми казаха. Възбуждаме силови полета на различни енергетични нива. Те представляват сгъстено хиперпространство и не притежават свойствата на обикновеното пространство. В зависимост от енергетичното ниво човешкото око вижда светлина в различни оттенъци. Формите и цветовете се контролират от топлината на пръстите ми върху съответни точки на пиедестала. Във всеки пиедестал са монтирани всевъзможни контролни устройства.

— Искате да кажете, че ако си сложа пръста там… — Бейли се приближи и Гладиа му направи място. Той постави неуверения си показалец върху пиедестала и усети леко пулсиране.

— Продължавайте. Движете си пръста, Елайджа — каза Гладиа.

Бейли така и направи и един нащърбен мръсносив лъч се издигна нагоре, пресичайки косо жълтата светлина. Бейли рязко отдръпна ръка, а Гладиа се засмя, но веднага съжали за това.

— Не биваше да се смея — каза тя. — Наистина много е трудно, дори за хора, които са се упражнявали дълго време. — Ръката й се раздвижи леко и твърде бързо, за да може той да я проследи и уродливото образувание, което беше създал, изчезна, оставяйки жълтата светлина отново сама.

— Как се научихте да го правите? — попита Бейли.

— С много опити. Знаете ли, това е нов вид изкуство и само един или двама могат всъщност да…

— И вие сте най-добрата — мрачно каза Бейли. — На Солария всеки е или единственият, или най- добрият, или пък и двете.

— Няма защо да се присмивате. Правила съм изложба от мои пиедестали. Давала съм спектакли. — Тя вирна брадичка. Нямаше съмнение, че се гордее с това.

Гладиа продължи:

— Нека да довърша портрета ви. — Пръстите й се раздвижиха отново.

Малко извивки имаше в светлинната форма, която израстваше изпод свещенодействуващите й пръсти. Цялата беше в остри ъгли. Синият цвят преобладаваше.

— Това като че ли е Земята — каза Гладиа, хапейки долната си устна. — Винаги си представям Земята в синьо. Всички тези хора, които се виждат през цялото време. Видеоконтактът е по-скоро в розово. На вас как ви изглежда?

— Йосафате, не мога да си представя нещата като цветове.

— Не можете ли? — попита тя разсеяно. — Вие например от време на време казвате „Йосафате“ и това е точно едно виолетово петънце. Ярко петънце, защото обикновено се появява внезапно, ето така. — И петънцето беше там, просветвайки малко встрани от центъра.

— А после — каза тя — мога да го завърша така. — И един равен, матов, празен куб в аспидносиво изникна пред тях и обгърна всичко. Светлината отвътре просветваше през него, но приглушена, някак си затворена.

От това Бейли изпита тъга, сякаш кубът го обграждаше, делеше го от нещо, към което се стремеше. Той каза:

— Какво е това, последното?

Гладиа отговори:

— Ами стените около вас. Това ви отличава, не можете да излизате навън, трябва да бъдете вътре. Вие сте там, вътре. Не виждате ли?

Бейли виждаше, но някак си не одобряваше. Той каза:

— Тези стени не са вечни. Днес бях навън.

— Наистина ли? Как ви се отрази?

Той не устоя на изкушението да я уязви на свой ред:

— Така както на вас ви се отразява да ме виждате. Не ви харесва, но можете да го изтърпите.

Тя го погледна замислено.

— Искате ли да излезем? Заедно? На разходка?

Бейли изпита желание да каже: „Йосафате, не!“.

Тя каза:

— Никога не съм се разхождала заедно с някого. Все още е светло и времето е приятно.

Бейли погледна своя абстрактен портрет и попита:

— Ако дойда, ще махнете ли сивото?

Тя се усмихна и отвърна:

— Ще видя как се държите.

Светлинната фигура си остана там, когато напуснаха стаята. Тя остана след тях, оковала здраво душата на Бейли в сивотата на градовете.

Бейли потрепера. Облъхна го насрещният въздух, носещ със себе си хлад. Гладиа каза:

— Студено ли ви е?

— Предишния път не беше така — промърмори Бейли.

— Денят е към края си, но всъщност не е студено. Искате ли някоя дреха? Някой от роботите може да ви донесе веднага.

— Не. Така е добре. — Те пристъпваха по тясна павирана пътека. Той каза:

— Тук ли се разхождахте с доктор Лийбиг?

— О, не. Разхождахме се далече в полето, където можете да видите само някой работещ робот и да чуете животинските звуци. Но ние с вас ще останем близо до къщата, за всеки случай.

— В случай на какво?

— Ами в случай че поискате да се приберете.

— Или в случай че вие се уморите от моето присъствие.

— То не ме притеснява — каза тя дръзко.

Отгоре долиташе глухото шумолене на листата, жълтозелени багри ги обгръщаха отвсякъде. Из въздуха наоколо се носеха остри, тънички писъци и пронизително бръмчене, виждаха се сенки.

Той беше особено нащрек за сенките. Една от тях, с форма на човек, изникна пред него и се мяркаше наблизо в зловеща мимикрия. Бейли, разбира се, беше чувал за сенки и знаеше какво представляват, но във всепроникващото, разсеяно осветление на градовете никога не беше ги забелязвал.

Зад него, той знаеше, бе слънцето на Солария. Стараеше се да не го гледа, но знаеше, че е там.

Пространството бе огромно, пространството бе самотно, и все пак той усети, че го привлича. Видя се да крачи по повърхността на един свят, заобиколен с хиляди мили и светлинни години пространство.

Защо ли го привличаше тази мисъл за самотата? Не искаше да е самотен. Искаше Земята и топлината и дружелюбността на претъпканите с хора градове.