За пръв път Бейли откри, че не обръща внимание на пътуването със самолет в откритото пространство. Не се притесняваше ни най-малко. Чувствуваше се почти като в собствената си среда.

Дори не мислеше за Земята или за Джеси. Само седмици бяха изминали, откакто напусна Земята, но можеха да бъдат и години. Беше стоял на Солария малко повече от три дни, а му се струваше вечност.

Колко бързо можеше да свикне човек с един кошмар?

Или Гладиа беше причината? Скоро щеше да се види с нея лично, не по видеофона. Това ли му носеше увереност и едно странно усещане — смесица от страх и очакване?

„Ще издържи ли тя?“ — питаше се той. Или щеше да избяга след няколко минути, молейки за извинение, както бе направил Куемът?

Когато той влезе, тя стоеше в другия край на дълга стая. Почти можеше да мине за собственото си импресионистично изображение, дотолкова в образа й бе останало само най-характерното.

Устните й бяха бледорозови, веждите й леко подчертани с молив, мекото на ушите й — бледосиньо, като се изключи това, лицето й беше недокоснато. Изглеждаше бледа, поизплашена и много млада.

Кестеняво-русата й коса бе прибрана отзад, а сиво-сините й очи гледаха някак плахо. Роклята й беше тъмносиня, изглеждаше почти черна, встрани бе обточена с тънки бели ивици, които се виеха надолу. Имаше дълги ръкави, бели ръкавици и обувки с ниски токчета. Никъде не се показваше нито инч от кожата й, освен лицето. Дори шията й бе покрита с дискретен рюш.

Бейли се закова на място.

— Това достатъчно близо ли е, Гладиа?

Дишането й беше плитко и учестено. Тя каза:

— Бях забравила какво да очаквам в действителност. То е същото като видеоконтакта, нали? Искам да кажа, ако не мислиш за това като за виждане.

Бейли каза:

— За мен е съвсем нормално.

— Да, Земята. — Тя затвори очи. — Понякога се опитвам да си го представя. Навсякъде просто тълпи от хора. Вървиш по някакъв път и наоколо други крачат до теб, а някои пък вървят в противоположната посока. Десетки…

— Стотици — каза Бейли. — Гледали ли сте някоя филмокнига за Земята?

— Нямаме много такива романи, но съм гледала романи от другите външни светове, където хората се виждат постоянно. В романите е друго. Там прилича на мултивидеоконтакт.

— В романите хората целуват ли се?

Тя се изчерви болезнено.

— Не чета такива.

— Никога ли?

— Е… все ще се намери някой и друг мръсен филм, нали знаете, и понякога просто от любопитство… Да ти се повдигне наистина.

— Така ли?

Тя каза с внезапно оживление:

— Но Земята е толкова различна. Толкова много хора. Когато вървиш, Елайджа, сигурно се д-докосваш до хора. Искам да кажа, случайно.

Бейли се поусмихна.

— Дори ги събаряш случайно. — Той се замисли за тълпите по експресните линии, които се бутаха, блъскаха, подскачаха нагоре-надолу по лентите, и за миг усети неизбежен пристъп на носталгия.

Гладиа каза:

— Няма защо да стоите чак там.

— Мога ли да се приближа още?

— Мисля, че да. Ще ви кажа, когато не искам да се приближавате повече.

Пристъпвайки, Бейли се приближаваше, докато Гладиа го наблюдаваше с широко отворени очи. Изведнъж тя каза:

— Искате ли да видите някои от моите цветни пространствени форми?

Бейли беше на шест стъпки от нея. Спря се и я погледна. Тя изглеждаше малка и крехка. Опита се да си я представи с нещо в ръка (какво?), замахвайки разярено към черепа на съпруга си. Опита се да я види, побесняла от ярост, способна да убие от омраза и гняв.

Трябваше да си признае, че бе възможно. Дори една четирийсет и осем килограмова жена би могла да смаже нечий череп, ако има подходящо оръжие и е достатъчно побесняла. Бейли познаваше жени-убийци (на Земята, разбира се), които в спокойно състояние бяха кротки като зайчета.

Той попита:

— Какви са тези цветни пространствени форми, Гладиа?

— Вид изкуство — каза тя.

Бейли си спомни как Лийбиг се бе изказал за изкуството на Гладиа. Той кимна.

— Бих искал да видя някои от тях.

— Последвайте ме тогава.

Бейли предпазливо запазваше разстоянието от шест стъпки. При това то бе по-малко от една трета от разстоянието, за което Клориса беше помолила.

Влязоха в ярко осветена стая. Светлината искреше от всеки ъгъл във всички цветове на дъгата. Гладиа имаше доволен собственически вид. Тя вдигна поглед към Бейли, очите й — изпълнени с очакване.

Реакцията на Бейли навярно бе оправдала очакванията й, макар че той не каза нищо. Обърна се бавно, като се опита да осмисли това, което вижда, тъй като то беше само светлина, липсваше какъвто и да е материален обект.

Светлинните фрагменти стояха на пиедестали, които ги обгръщаха. Това бе оживяла геометрия, цветни линии и криви, преплетени в едно цяло и все пак запазващи отчетлива индивидуалност. Нямаше две форми, между които да съществува макар и далечна прилика.

Бейли каза, като търсеше подходящи думи:

— Трябва ли да изобразяват нещо?

Гладиа се засмя с приятния си контраалт.

— Изобразява всичко, което ви се иска. Те са просто светлинни форми, способни да те накарат да изпиташ гняв, щастие, любопитство или каквото и да е друго, което аз съм изпитвала, когато съм ги създавала. Бих могла да направя една за вас, нещо като портрет. Но може да не стане много хубава, защото ще импровизирам набързо.

— Така ли? Ще ми бъде много интересно.

— Добре — каза Гладиа и почти изтича към една светлинна фигура в ъгъла, минавайки на сантиметри от него. Тя като че ли не забеляза това.