— Тя не е винаги с мен — каза Бейли. — Не всяка минута.

— Но повечето време. И винаги когато поискате да…

Бейли внезапно каза:

— Защо доктор Лийбиг се е опитвал така упорито да ви преподава Роботика, как мислите?

Осакатеното цвете сега се състоеше само от стъбло и вътрешната подутина. Гладиа го завъртя между пръстите си, после го хвърли настрана, така че за момент то заплува по повърхността на езерото.

— Мисля, че искаше да му стана асистентка — каза тя.

— Казвал ли ви го е, Гладиа?

— Напоследък, Елайджа. Струва ми се, че ставаше нетърпелив. Както и да е, попита ме дали няма да ми е интересно да работя в областта на Роботиката. Естествено аз му отговорих, че не бих могла да измисля нищо по-скучно от това. Беше вбесен.

— И след това никога повече не се разхождаше с вас?

Тя каза:

— Знаете ли, мисля, че тъкмо това е причината. Предполагам, че е бил засегнат. Така е. Но какво можех да сторя?

— Преди това обаче му бяхте разправяли за кавгите ви с доктор Делмар.

Ръцете й се свиха в юмруци и останаха здраво стиснати. Тялото й застина, главата й — приведена малко встрани. Гласът й беше неестествено висок.

— Какви кавги?

— Кавгите с вашия съпруг. Разбрах, че сте го мразили.

Лицето й беше разкривено и на петна, когато го стрелна с гневен поглед.

— Кой ви каза това? Джотан ли?

— Доктор Лийбиг го спомена. Мисля, че е истина.

Тя беше потресена.

— Все още се опитвате да докажете, че аз съм го убила. Мислех си, че сте мой приятел, а вие сте само… само един детектив.

Тя вдигна юмруци и Бейли зачака. Той каза:

— Знаете, че не можете да ме докоснете.

Ръцете й се отпуснаха и тя заплака беззвучно. Извърна се настрани.

Бейли сведе глава и затвори очи, прогонвайки тревожните удължени сенки. Той каза:

— Доктор Делмар не беше особено нежен, нали?

Тя отвърна сподавено:

— Той беше много зает човек.

Бейли каза:

— А вие сте нежна. За вас мъжете са интересни. Разбирате ли?

— Н-не мога да бъда друга. Зная, че е противно, но не мога нищо да направя. Противно е дори д-да говоря за това.

— Но на доктор Лийбиг сте говорили за това?

— Трябваше да направя нещо, а Джотан беше под ръка и като че ли нямаше нищо против, а това ме караше да се чувствувам по-добре.

— Затова ли се карахте със съпруга си? Затова ли, че беше студен и равнодушен, а на вас ви беше неприятно?

— Понякога го мразех. — Тя повдигна безпомощно рамене. — Той беше просто един добър соларианин и не беше запланувано да имаме д… д… — Тя се разрида.

Бейли изчака. Стомахът му бе студен и откритият въздух тегнеше тежко върху него. Когато риданията на Гладиа взеха да стихват, той попита с възможно най-мек тон:

— Вие ли го убихте, Гладиа?

— Не-не. — После изведнъж, сякаш цялата й съпротива се бе стопила: — Не съм ви казала всичко.

— Добре тогава, направете го сега.

— Тогава се карахме, когато той умря. Все същите разправии. Аз му крещях, но той не ми отвръщаше. Почти не говореше и това само влоши нещата. Бях толкова ядосана, толкова ядосана. След това не помня нищо.

— Йосафате! — Бейли се олюля леко и очите му потърсиха безцветния камък на пейката. — Какво искате да кажете с това, че не помните?

— Искам да кажа, че той беше мъртъв, аз пищях, роботите дойдоха…

— Вие ли го убихте?

— Не помня, Елайджа, щях да помня, ако съм го направила, нали? Само че не си спомням и нищо друго, и бях така изплашена, така изплашена. Помогнете ми, Елайджа, моля ви.

— Успокойте се, Гладиа. Ще ви помогна. — Трескавата мисъл на Бейли се насочи към оръдието на убийството. Какво е станало с него? Трябва да е било преместено. Ако е така, само убиецът е могъл да го стори. Тъй като Гладиа е била намерена на местопрестъплението веднага след убийството, тя не е могла да го направи. Някой друг трябва да е убиецът. Независимо как гледаха соларианите на това убийство, тя не беше убийца.

Бейли си помисли отпаднало: „Трябва да се прибера вътре.“ Каза:

— Гладиа…

Неволно той се взря в слънцето. То беше почти на хоризонта. Трябваше да обърне глава, за да го погледне и то прикова погледа му с болезненото си очарование. Никога не беше го виждал такова. Огромно, червено и някак си замъглено, така че човек можеше да го гледа, без да се заслепи, и да види тънките пластове от кървавочервени облаци над него, един от тях го пресичаше като черна ивица.

Бейли промърмори:

— Слънцето е толкова червено.

Той чу Гладиа да казва печално със сподавен глас:

— Винаги е червено при залез, червено и умиращо.

Бейли имаше видение. Слънцето се спускаше надолу към хоризонта, защото повърхността на планетата се отдалечаваше от него с хиляда мили в час, въртеше се под това голо слънце, въртеше се и нямаше какво да пази микробите, наречени хора, които се суетяха върху въртящата се повърхност, въртяща се лудо завинаги, въртяща се… въртяща се…

Въртеше се главата му, и каменната пейка, която се наклони под него, и надигащото се небе, синьо, тъмносиньо, и слънцето си беше отишло с върховете на дърветата и земята, втурнала се нагоре, и Гладиа, която пищеше пронизително, и някакъв друг звук…

Първо Бейли осъзна, че е вътре, усети отсъствието на откритото пространство, после видя едно лице да се навежда над него.

Той се взря за момент, без да го разпознае.

— Данийл!

На лицето на робота не се изписа облекчение или каквото и да било друго забележимо чувство. Той каза:

— Добре е, че дойдохте в съзнание, колега Елайджа. Надявам се, че нямате физически увреждания.

— Добре съм — отвърна Бейли раздразнено, като се изправяше с усилие на лакти. — Йосафате, на легло ли съм? Защо?

— Днес няколко пъти бяхте под открито небе. Въздействието е кумулативно и се нуждаете от почивка.

— Първо се нуждая от няколко отговора. — Бейли се огледа и се опита да не забелязва, че главата му се върти леко. Не позна стаята. Завесите бяха спуснати. Изкуственото осветление действуваше успокоително. Чувствуваше се много по-добре. — Например къде съм?

— В дома на госпожа Делмар.