интерес към личното присъствие на представители на другия пол. Самият доктор Делмар не е бил човек, който да насърчи подобно влечение или да му отвърне. Това трябва да я е разстройвало много.

Данийл кимна.

— Достатъчно, за да извърши убийство в пристъп на ярост.

— Въпреки всичко не мисля така, Данийл.

— Да не би да сте под въздействието на някои лично ваши, странични подбуди, колега Елайджа? Госпожа Делмар е привлекателна жена, а вие сте землянин, у когото предпочитанието към личното присъствие на една привлекателна жена не е признак на психопатия.

— Имам по-сериозни причини — отговори Бейли смутено. (Хладният поглед на Данийл бе твърде проницателен и проникваше в душата му. Йосафате! Това нещо беше само една машина.) Той каза: — Ако тя е убила мъжа си, би трябвало да е направила и неуспешния опит да убие Груър. — Почти изпита желание да обясни как едно убийство би могло да се осъществи чрез роботи, но се въздържа. Не знаеше как ще реагира Данийл на теория, според която роботите можеха да станат убийци.

Данийл каза:

— Да не говорим за неуспелия й опит да убие вас.

Бейли се намръщи. Не бе имал намерение да казва на Данийл за отровната стрела, която не бе улучила целта; нито да подсилва и без това прекалено силния покровителствен комплекс у другия. Той попита разгневено:

— Какво ти каза Клориса? — Трябваше да я предупреди да си мълчи, но пък откъде можеше да знае, че ще се появи Данийл, за да задава въпроси?

Данийл отвърна спокойно:

— Госпожа Канторо няма нищо общо с тази работа. Аз лично бях свидетел на опита за убийство.

Бейли беше напълно объркан.

— Не те видях там.

Данийл каза:

— Аз лично ви хванах и ви пренесох тук преди час.

— За какво говориш?

— Не си ли спомняте, колега Елайджа? Това бе почти съвършено убийство. Не предложи ли госпожа Делмар да излезете на открито? Не съм бил свидетел на това, но съм сигурен, че го е направила.

— Наистина предложи. Да.

— Навярно дори ви е примамила навън от къщата?

Бейли си спомни за своя „портрет“, за заобикалящите го сиви стени. Тънка психология ли беше това? Възможно ли бе един соларианин да притежава такъв интуитивен усет за психологията на земния човек?

— Не — отвърна той.

Данийл каза:

— Тя ли предложи да слезете до декоративното езеро и да седнете на пейката?

— Да.

— Не мислите ли, че може би ви е наблюдавала, забелязвайки как все повече ви се вие свят.

— Тя попита един или два пъти дали не искам да се прибера.

— Възможно е да го е казала само така. Възможно е да е наблюдавала как ви става все по-зле там, на пейката. Възможно е дори да ви е блъснала, или не е имало нужда от това. В момента, в който стигнах до вас и ви взех в ръце, вие тъкмо падахте назад от каменната пейка във вода, дълбока три фута, където със сигурност щяхте да се удавите.

За пръв път Бейли си припомни онези последни мимолетни усещания.

— Йосафате!

— Освен това — продължи Данийл спокойно и неумолимо — госпожа Делмар седеше до вас, наблюдавайки как падате, без да помръдне, за да ви задържи. Нямаше да се опита да ви измъкне от водата. Щеше да ви остави да се удавите. Можеше да повика някой робот, но той сигурно щеше да пристигне твърде късно. А след това тя щеше просто да обясни, че, разбира се, на нея й е било невъзможно да ви докосне дори за да спаси живота ви.

„Съвсем вярно“, помисли си Бейли. Никой не би се усъмнил в неспособността й да се докосне до човешко същество. Ако някой се изненадаше, щеше да е от това, че е била толкова близо до него.

Данийл каза:

— Както виждате, колега Елайджа, едва ли може да има съмнение относно нейната вина. Вие заявихте, че тя би трябвало да е извършила и опита за убийството на инспектор Груър, като че това е аргумент в нейна полза. Сега виждате, че трябва да е била тя. Тя има един и същ мотив и за двата опита — необходимостта да се отърве от неудобния и настойчив следовател на първото убийство.

Бейли каза:

— Всички тези действия може да са били без зла умисъл. Възможно е тя изобщо да не си е давала сметка как ще ми се отрази престоят навън.

— Изучавала е Земята. Знаела е за странностите на земните хора.

— Аз я уверих, че днес вече съм бил навън и че започвам да свиквам с това.

— Тя не е глупава.

Бейли удари дланта си с юмрук.

— Изкарваш я прекалено умна. Не става и не вярвам в това. Във всеки случай не можем да я обвиним в убийство, докато не намерим обяснение за липсата на оръжието, с което е било извършено убийството.

Данийл не откъсваше поглед от земния човек.

— И това мога да направя, колега Елайджа.

Бейли погледна смаяно своя колега-робот.

— Как?

— Както си спомняте, колега Елайджа, разсъжденията ви бяха следните. Ако госпожа Делмар е убийцата, тогава оръжието, каквото и да е било то, трябва да е останало на мястото на престъплението. Роботите, появили се почти веднага, не са видели и следа от такова оръжие, следователно то трябва да е било преместено оттам, следователно трябва да го е изнесъл убиецът, следователно госпожа Делмар не е убийца. Всичко това вярно ли е?

— Вярно е.

— Все пак — продължи роботът — има едно място, където роботите не са гледали за оръжието.

— Къде?

— Под госпожа Делмар. Убийца или не, тя е лежала в припадък, предизвикан от моментно вълнение и ярост, а оръжието, каквото и да е то, е лежало под нея, скрито от погледа.

Бейли каза:

— Тогава щяха да открият оръжието веднага след като я преместят.

— Именно — отвърна Данийл. — Но не е била пренесена от роботите. Самата тя ни каза вчера на вечеря, че доктор Тул заповядал на роботите да сложат възглавница под главата й и да я оставят. Била е преместена най-напред от самия доктор Алтим Тул, когато дошъл да я прегледа.

— И какво?

— Следователно, колега Елайджа, възниква нова възможност. Госпожа Делмар е убийцата, оръжието се е намирало на сцената на престъплението, но доктор Тул го е изнесъл и се е отървал от него, за да предпази госпожа Делмар.

Бейли изпита презрение. Беше почти готов да очаква нещо разумно. Той каза:

— Съвършено необосновано. Защо е трябвало доктор Тул да прави това?

— Имал е много сериозна причина. Спомнете си какво каза госпожа Делмар за него: „Лекува ме от дете и е бил винаги толкова дружелюбен и мил.“ Попитах се дали не би могъл да има някаква причина да бъде така загрижен за нея. Затова посетих бебешката ферма и проучих архива. Това, което смятах за възможно, се оказа истина.

— Какво?

— Доктор Алтим Тул е бащата на Гладиа Делмар и което е по-важно — той е знаел за родството.

Бейли и не помисли да се усъмни в думите на робота. Почувствува само дълбоко огорчение, че Робот