Устата на Лийбиг бавно се отвори. Отначало Бейли помисли, че му се зъби, но после с огромна изненада реши, че това е най-неуспешният опит за усмивка, който бе виждал.

Лийбиг рече:

— Не казвайте това. Никога не го казвайте.

— Защо?

— Защото всяко нещо, колкото и незначително да е то, щом насърчава недоверието към роботите, е вредно. Недоверието към роботите е човешка болест!

Сякаш поучаваше малко дете. Сякаш спокойно казваше нещо, което му се искаше да изкрещи. Сякаш се опитваше да убеждава, когато му се искаше да наложи смъртно наказание.

Лийбиг попита:

— Запознат ли сте с историята на Роботиката?

— Малко.

— На Земята би трябвало да я знаете. Да. Какво стана с роботите, когато се разви Франкенщайновият комплекс? Бяха обявени за неблагонадеждни. Хората се отнасяха с недоверие и страх към тях. В резултат на това Роботиката стана едва ли не секретна наука. Трите закона бяха първоначално заложени у роботите, за да се превъзмогне недоверието към тях, но дори и така Земята не допусна там да се създаде общество от роботи. Една от причините първите пионери да напуснат Земята и да колонизират останалата част от Галактиката бе да могат да създадат общества, в които роботите биха освободили хората от бедността и непосилния труд. Дори тогава остана подозрение, скрито немного дълбоко, готово да изскочи на повърхността при най-малкия повод.

— Вие самият сблъсквали ли сте се с недоверието към роботите? — попита Бейли.

— Много пъти — отвърна мрачно Лийбиг.

— Затова ли вие и някои други робоспециалисти искате да изопачите фактите съвсем малко, за да избегнете доколкото е възможно подозрението?

— Не изопачаваме нищо!

— Трите закона например не са ли формулирани погрешно?

— Не!

— Мога да го докажа, и ако вие не ме убедите в противното, ще го докажа на цялата Галактика, стига да имам тази възможност.

— Вие сте луд. Какъвто и довод да си мислите, че имате, вие грешите, уверявам ви.

— Ще обсъдим ли този въпрос?

— Ако не отнеме много време.

— Лична среща? Ще се видим, нали?

Слабото лице на Лийбиг се изкриви.

— Не!

— Сбогом, доктор Лийбиг. Други ще ме изслушат.

— Почакайте. Велики Космосе! Човече, почакай!

— Ще се видим ли?

Ръцете на робоспециалиста се плъзнаха нагоре, после покрай брадичката му. Палецът бавно пропълзя в устата му и остана там. Погледна с празен поглед Бейли.

Бейли си помисли: „Дали отново не се връща в детските си години, за да намери оправдание за срещата си с мен?“

— Ще се видим ли? — каза той.

Но Лийбиг бавно поклати глава.

— Не мога. Не мога — простена той, а думите му излизаха сподавено, защото палецът им преграждаше пътя. — Правете каквото искате.

Бейли се втренчи в другия, видя го да се извръща с лице към стената. Видя го как навежда изправения си гръб и скрива лице в треперещите си ръце.

Бейли каза:

— Добре, тогава ще разговаряме по видеофона.

Все още гърбом, Лийбиг рече:

— Извинете ме за момент. Ще се върна.

Бейли посвети интервала на собствените си нужди; той огледа току-що измитото си лице в огледалото на банята. Беше ли започнал да разбира Солария и соларианите? Не знаеше със сигурност.

Въздъхна, натисна един бутон и се появи робот. Не се обърна да го погледне. Каза:

— Във фермата има ли друг видеофон освен този, който използувам?

— Има още три канала за видеовръзка, господарю.

— Тогава кажи на Клориса Канторо… кажи на господарката си, че ще използувам този, докато не ви дам други указания, и че не трябва да ме безпокоят.

— Да, господарю.

Бейли се върна на мястото си, където видеофонът държеше на фокус празната част от стаята, в която се бе намирал Лийбиг. Тя все още бе празна и Бейли се настани и зачака.

Не чака дълго. Лийбиг влезе и стаята отново се залюля, докато той вървеше. Очевидно фокусът незабавно се измести от стаята върху човека. Бейли си спомни за сложните манипулации при видеовръзка и изпита известно възхищение от всичко това.

Лийбиг явно се владееше напълно. Беше пригладил назад косата си и бе сменил костюма. Дрехите му падаха свободно и бяха от лъскава материя, по която играеха отблясъците на светлината. Седна на лек сгъваем стол, който извади от стената. Рече трезво:

— Сега да видим каква е тази ваша идея за Първия закон?

— Няма ли да ни чуе някой?

— Не. Взел съм мерки.

Бейли кимна. Той каза:

— Позволете да ви цитирам Първия закон.

— Едва ли е нужно.

— Зная, но все пак нека да го цитирам: „Роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да му бъде причинена вреда.“

— Е?

— Ами когато се приземих на Солария, бях отведен до предназначеното за мен имение със земеходна кола. Колата бе добре изолирана, за да ме предпази от откритото пространство. Като земен жител…

— Знам — прекъсна го нетърпеливо Лийбиг. — Какво общо има това с въпроса?

— Роботите, които караха колата, не знаеха. Наредих да отместят покрива на колата и заповедта бе незабавно изпълнена. Вторият закон. Трябваше да се подчинят. Почувствувах се зле, разбира се, и почти загубих съзнание, преди да затворят колата отново. Нима роботите не ми причиниха вреда?

— По ваша заповед — отсече Лийбиг.

— Ще цитирам Втория закон: „Роботът е длъжен да се подчинява на заповедите на човека, освен ако заповедите не са в противоречие с Първия закон.“ Виждате ли, заповедта ми трябваше да бъде пренебрегната.

— Това са глупости. Роботът не може да знае…

Бейли се наведе напред в стола си.

— А! Именно. Сега да повторим Първия закон така, както би трябвало да е формулиран: „Роботът не може да извърши нищо, което, доколкото му е известно, би навредило на човека; нито с бездействието си съзнателно да допусне на човека да му бъде причинена вреда.“

— Всичко това се подразбира.

— Но не и от обикновените хора. Иначе обикновените хора биха осъзнали, че роботите могат да убиват.

Лийбиг пребледня.

— Луд! Безумие!

Бейли втренчи поглед във върха на пръстите си.