и само от мен.
— Благодаря ви — обади се тихо Данийл.
— Обаче — продължи Бейли — на този човекоподобен робот не бива да се позволява да ми пречи по какъвто и да е начин. Ако се опита, ще го спрете със сила, но внимавайте да не го повредите. Действувайте само ако това е абсолютно необходимо. Не му позволявайте да установява контакт с други хора освен мен, нито с други роботи освен вас, като се среща с тях или по видеофона. И не го оставяйте сам нито за минутка. Дръжте го в тази стая, стойте тук и вие. Другите ви задължения се отменят до следващо нареждане. Всичко това ясно ли е?
— Да, господарю — отвърнаха хорово.
Бейли отново се обърна към Данийл.
— Сега не можеш да направиш нищо, затова не се опитвай да ме спреш.
Данийл отпусна ръце. Той каза:
— Не мога с бездействието си да допусна да ви бъде причинена вреда, колега Елайджа. И все пак при тези обстоятелства е възможно само бездействие. Логиката е неумолима. Не мога да предприема нищо. Надявам се, че ще останете невредим и в добро здраве.
„Именно“, помисли си Бейли. Логиката си беше логика, а роботите нямаха нищо друго. Логиката подсказваше на Данийл, че ръцете му са вързани. Разумът би му подсказал, че рядко може да се предвиди всичко, че противникът може да сгреши. Но няма такова нещо. Роботът е логичен, но не разумен.
Бейли отново усети пристъп на срам и понечи да го утеши. Каза:
— Виж какво, Данийл, дори да се излагам на опасност, което не е вярно — последното добави забързано, като хвърли поглед към другите роботи, — това е част от задълженията ми. Затова ми плащат. Работата ми е да предпазвам човечеството от беди, твоята работа е да предпазиш отделния човек от беда. Разбираш ли?
— Не, колега Елайджа.
— Не разбираш, защото така си устроен. Сигурен съм, че ако беше човек, щеше да разбереш.
Данийл сведе глава примирено и остана прав и неподвижен, докато Бейли бавно се отправи към вратата на стаята. Трите робота се разделиха да му направят път, а фотоелектричните им очи не се отделяха от Данийл.
Бейли бе на път да получи известна свобода и сърцето му биеше лудо, предвкусвайки я, но изведнъж замря. Някакъв робот се приближаваше към вратата от другата страна.
Случило ли се бе нещо?
— Какво има, момче? — попита грубо.
— Пристигна писмо за вас, господарю, от шефа на Службата за сигурност Атълбиш.
Бейли взе персоналната капсула, която му подадоха, и тя се отвори веднага. Пред очите му се разви красиво изписана лента. (Соларианите навярно имаха в архивите си отпечатъците от пръстите му, а капсулата е била нагласена да се отваря само от докосването на неговите ръце.)
Прочете посланието и на продълговатото му лице се изписа задоволство. Това бе официалното му разрешение да провежда разговори „на живо“, съобразени с желанията на събеседниците, които въпреки това се приканваха да оказват на „инспекторите Бейли и Оливо“ всякакво възможно съдействие.
Атълбиш бе капитулирал; дори бе сложил името на землянина на първо място. Като начало това бе отлично предзнаменование за едно разследване, което най-после щеше да се води така, както трябва.
Бейли отново се озова в летателен апарат, както в онова пътуване от Ню Йорк до Вашингтон. Този път обаче имаше разлика. Самолетът не бе изолиран. Прозорците бяха прозрачни.
Беше ясен слънчев ден и от мястото на Бейли прозорците приличаха на множество сини петна. Еднакви и безинтересни. Опитваше се да не се свива. Заравяше глава в коленете си само когато ставаше съвсем непоносимо.
Сам се бе подложил на изпитанието. Триумфът му, необикновеното усещане за свобода, породено от победата му първо над Атълбиш, а после и над Данийл, чувството, че е издигнал авторитета на Земята пред космолитите, почти го изискваха.
Бе започнал с това, че прекоси откритата площ до очакващия го самолет, изпитвайки почти приятно замайване, от което главата му олекна, а после, в изблик на маниакална самонадеяност, бе заповядал да оставят прозорците открити.
„Трябва да свикна с това“, помисли си той и впи поглед в синевата, докато сърцето му се разтуптя и буцата в гърлото му нарасна непоносимо.
Все по-често му се налагаше да затваря очи й да заравя глава в дланите си. Полека-лека самоувереността му се изпари и дори докосването до кобура на току-що заредения бластер не можеше да му я възвърне.
Опита се да се съсредоточи върху плана си за действие. Първо, да изучи нравите на планетата. Да скицира фона, върху който да постави фактите, и да отхвърли това, което нямаше значение.
Да се срещне със социолог!
Беше попитал един робот за името на най-известния социолог на Солария. Това им беше хубавото на роботите: не задаваха въпроси.
Роботът съобщи името и данните му, и спря, за да отбележи, че социологът най-вероятно обядва в момента и следователно е възможно да помоли за отлагане на връзката.
— Обядва! — каза Бейли остро. — Не ставай смешен. До обяд има два часа.
Роботът отговори:
— Имам предвид местното време, господарю.
Бейли го погледна озадачено, после разбра. На Земята, с нейните подземни градове, денят и нощта, събуждането и сънят бяха установени от хората периоди, пригодени да служат на нуждите на общността и планетата. На планета като тази, изложена непосредствено на слънчевите лъчи, денят и нощта изобщо не подлежаха на избор, а бяха наложени на човека веднъж завинаги.
Бейли се опита да си представи един свят като кълбо, което при въртенето си ту се осветява, ту потъва в мрак. Трудно му беше да си го представи и изпита презрение към високомерните космолити, които позволяваха едно така важно нещо като времето да им бъде диктувано от капризното движение на планетата.
Каза:
— Няма значение, свържете се с него.
Няколко робота бяха дошли да посрещнат самолета и Бейли, излизайки отново под открито небе, откри, че трепери неудържимо.
Той промълви на най-близкия робот:
— Дай да се хвана за ръката ти, момче.
Социологът го очакваше в дъното на една зала и се усмихваше напрегнато.
— Добър ден, господин Бейли.
Бейли кимна, останал без дъх.
— Добър вечер, сър. Бихте ли закрили прозорците?
Социологът каза:
— Вече са закрити. Зная нещичко за земните привички. Моля, последвайте ме.
Бейли се справи без помощта на робот, следвайки го на значително разстояние през лабиринт от коридори. Когато най-сетне се настани в една просторна и претрупана стая, беше щастлив, че можа да си почине.
Стените бяха украсени с извити плитки ниши. Скулптури в розово и златно изпълваха всяка от тях: абстрактни фигури, които радваха окото, без да издават конкретен замисъл. Нещо огромно, прилично на шкаф, с бели, висящи цилиндрични части и множество педали навеждаше на мисълта за музикален инструмент.
Бейли погледна социолога, който стоеше пред него. Космолитът изглеждаше точно така, както и по време на видеоконтакта.
Беше висок и слаб, с чисто бяла коса. Лицето му бе поразително клиновидно, носът му — голям, очите — хлътнали и живи.
