Името му беше Анселмо Куемът.

Те се гледаха втренчено, докато Бейли почувствува, че ще може да говори спокойно. Първите му думи нямаха нищо общо със следствието. Всъщност това съвсем не влизаше в плана му.

Каза:

— Мога ли да пийна нещо?

— Да пийнете? — Гласът на социолога беше прекалено писклив, за да е приятен. Попита: — Вода ли искате?

— Бих предпочел нещо алкохолно.

Погледът на социолога изведнъж стана неспокоен, сякаш изискванията на гостоприемството бяха нещо неизвестно за него.

И така си беше. В свят, където видеоконтактът бе всичко, хората не бяха свикнали да делят храната и напитките.

Един робот му донесе малка, гладко емайлирана чаша. Питието имаше светлорозов цвят. Бейли го помириса предпазливо и още по-предпазливо го опита. Малката глътка течност се изпари топло в устата му и прати приятно послание надолу по хранопровода. Следващата му глътка беше по-голяма.

Куемът каза:

— Ако искате още…

— Не, благодаря, не сега. Беше любезно от ваша страна, сър, че приехте да ме видите.

Куемът се помъчи да се усмихне, но видимо не успя.

— Много време мина, откакто не съм правил подобно нещо. Да.

Едва ли не се гърчеше, докато говореше.

— Сигурно ви е доста трудно — подметна Бейли.

— Да. — Куемът се обърна рязко и се отдалечи към един стол в отсрещния край на стаята. Извъртя стола така, че да гледа повече встрани, отколкото към Бейли, и седна. Сключи облечените си в ръкавици ръце, а ноздрите му сякаш потръпнаха.

Бейли довърши питието, почувствува топлина в крайниците си и дори усети, че част от самочувствието му се възвръща.

Каза:

— Какво точно чувствувате, когато съм тук, доктор Куемът?

Социологът промърмори:

— Това си е чисто личен въпрос.

— Зная. Но май ви обясних по време на видеоконтакта, че се занимавам с разследване на убийство и че ще трябва да задавам извънредно много въпроси, някои от които ще бъдат лични.

— Ще помогна с каквото мога — каза Куемът. — Надявам се, че въпросите ще бъдат прилични. — Докато говореше, той гледаше встрани. Очите му, щом срещнеха лицето на Бейли, не се задържаха там, а се изплъзваха.

Бейли каза:

— Не питам за чувствата ви само от любопитство. Това е важно за следствието.

— Не виждам защо.

— Трябва да зная колкото може повече за вашия свят. Трябва да разбера как се отнасят соларианите към най-обикновени неща. Разбирате ли?

Сега Куемът изобщо не поглеждаше към Бейли. Той рече бавно:

— Преди десет години почина жена ми. Да се виждам с нея никога не е било лесно, но, разбира се, с времето човек свиква, а и тя не се натрапваше. Не ми беше определена друга жена, защото съм прехвърлил възрастта, в която мога да… да… — той погледна Бейли, сякаш го молеше да довърши, но тъй като Бейли не го направи, продължи с по-тих глас: — да създам потомство. Като останах и без жена, аз съвсем отвикнах от явлението, наречено виждане.

— Но как се чувствувате? — настояваше Бейли. — В паника ли изпадате? — Сети се как самият той се бе почувствувал в самолета.

— Не. Не може да се нарече паника. — Куемът хвърли поглед към Бейли и почти веднага пак се извърна. — Ще бъда откровен господин Бейли. Струва ми се, че усещам миризмата ви.

Бейли машинално се облегна назад, болезнено смутен.

— Усещате миризмата ми ли?

— Чисто въображение, разбира се — каза Куемът. — Не мога да кажа дали наистина имате някаква миризма, или колко силна е тя, но дори да беше така, филтрите в носа ми щяха да ме предпазят от нея. Въпреки това въображението… — Той сви рамене.

— Разбирам.

— Нещо повече. Простете ми, господин Бейли, но в присъствието на друг човек имам силното усещане, че нещо лигаво всеки момент ще се допре до мен. Не искам да ме докосне. Това е много неприятно.

Бейли потри ухо замислено и се помъчи да потисне раздразнението си. В края на краищата това бе невротична реакция на нещо съвсем обикновено.

Каза:

— Щом е така, аз съм изненадан, че с такава готовност се съгласихте да ме приемете. Сигурно сте знаели, че ви очакват неприятни усещания.

— Така е. Но бях любопитен. Вие сте човек от Земята.

Бейли си помисли язвително, че това би трябвало да е още един аргумент против срещата, но каза само:

— Какво значение има?

В гласа на Куемът прозвуча внезапен ентусиазъм.

— Не мога да го обясня лесно. Дори и на себе си. Вече десет години се занимавам със социология. Наистина съм работил. Моите постановки са съвсем нови и поразителни, но в основата си са верни. Именно една от тези разработки, е причината за изключителния ми интерес към Земята и земляните. Виждате ли, ако се вгледате по-внимателно в соларианското обществено устройство и начин на живот, ще ви стане ясно, че това обществено устройство и начин на живот са създадени непосредствено и точно по земен образец.

Бейли не можа да се сдържи да не извика:

— Какво!

Куемът погледна през рамо, изчака известно време в мълчание и накрая каза:

— Не сегашната Земна култура. Не.

— О? — възкликна Бейли.

— А тази в миналото, да. Древната история на Земята. Като землянин вие я знаете естествено.

— Гледал съм книги — отвърна предпазливо Бейли.

— Тогава разбирате.

Бейли, който съвсем не разбираше, каза:

— Нека да ви обясня какво точно ми е нужно, доктор Куемът. Искам да ми кажете, доколкото можете, защо Солария е така различна от останалите външни светове, защо имате толкова много роботи и такива порядки. Съжалявам, ако ви се струва, че искам да сменя темата.

Бейли съвсем определено искаше да смени темата. Всяко разискване за сходството или различието между Соларианската и Земната култура щеше да се окаже прекалено обемно. Би могъл да прекара деня тук и да си излезе, без да е получил някаква полезна информация.

Куемът се усмихна.

— Искате да сравнявате Солария с другите външни светове, а не със Земята.

— Аз познавам Земята, сър.

— Както желаете. — Соларианинът се прокашля. — Имате ли нещо против да седна с гръб към вас? Би било по… по-удобно.

— Както искате, доктор Куемът — отвърна сковано Бейли.