благородно има в решението на един лекар да се залови с роботика?

Той зареди петия роман във филмоскопа и го намести пред очите си. Беше капнал от умора.

Толкова беше уморен, че по-късно не можа да си спомни нищо от петия роман (за който се предполагаше, че е приключенски), освен началото, когато новият собственик на имението влиза в дома си и разглежда счетоводните филми на предшественика си, представени от почтителен робот.

Сигурно тогава бе заспал с филмоскопа на главата си и със запалени светлини. Сигурно някой робот бе влязъл смирено, внимателно бе свалил филмоскопа и бе угасил светлините.

Във всеки случай спа и сънува Джеси. Всичко си беше както обикновено. Никога не бе напускал Земята. Готвеха се да отидат в обществената столова, а после щяха да гледат субетерно представление с приятели. Щяха да пътуват с експресните линии, да се срещат с познати и бяха съвсем безгрижни. Беше щастлив.

А Джеси бе красива. Някак поотслабнала. Защо ли беше толкова елегантна? И толкова красива?

И още нещо не беше наред. Слънцето някак си грееше над тях. Той вдигна поглед, но видя само сводестите основи на горните етажи и въпреки това слънцето грееше, сипейки ярка светлина върху всичко наоколо, и никой не се страхуваше.

Бейли се събуди обезпокоен. Остави роботите да сервират закуската и не заговори Данийл. Не каза нищо, не попита нищо, изгълта превъзходното кафе, без да усети вкуса му.

Защо му се беше присънило видимото-невидимо слънце? Да сънува Земята и Джеси беше разбираемо, но какво общо имаше слънцето с тях?

И защо всъщност трябваше да го тревожи мисълта за слънцето?

— Колега Елайджа — обади се тихо Данийл.

— Какво?

— След половин час ще имаме видеовръзка с Коруин Атълбиш. Разпоредих се за това.

— Кой, по дяволите, е този Коруин как-му-беше-името? — попита рязко Бейли и повторно напълни чашата си с кафе.

— Главният адютант на инспектор Груър, а сега изпълняващ длъжността шеф на Службата за сигурност.

— Тогава ме свържете веднага.

— Срещата, както ви обясних, колега Елайджа, трябва да се състои след половин час.

— Не ме интересува за кога е срещата. Свържете ме веднага. Това е заповед.

— Ще направя опит, колега Елайджа. Все пак той може да не се съгласи да приеме повикването.

— Нека да си опитаме късмета. Действувай, Данийл.

Изпълняващият длъжността шеф на Службата за сигурност прие връзката и за пръв път на Солария Бейли видя космолит, който отговаряше на обичайната земна представа за такъв. Атълбиш беше висок, слаб и с бронзов загар. Очите му бяха светлокафяви, брадичката — широка и издадена напред.

Забелязваше се прилика с Данийл. Но докато Данийл беше идеализиран, почти богоподобен, Коруин Атълбиш имаше човешки черти на лицето си.

Атълбиш се бръснеше. Малкият абразивен молив изпускаше струя фини частици, които покриваха бузите и брадата му, поглъщайки прецизно всеки косъм, след което се разпадаха в неуловим прашец.

Бейли разпозна инструмента, тъй като беше чувал за него, но никога не беше виждал да го използуват.

— Вие сте землянинът, а? — изломоти Атълбиш през едва отворена уста, докато абразивният прах пъплеше под носа му.

Бейли отвърна:

— Аз съм Елайджа Бейли, детектив К-7. Аз съм от Земята.

— Подранихте. — Атълбиш затвори самобръсначката си с щракване и я захвърли извън зрителното поле на Бейли. — Какво има, землянино?

Тонът на другия не би допаднал на Бейли и в по-добри времена. Сега той кипна.

— Как е инспектор Груър?

— Още е жив — отвърна Атълбиш. — Може и да остане жив.

Бейли кимна.

— Вашите отровители тука не разбират от дози. Липсва им опит. Дали са на Груър твърде много и той го е повърнал. Половината от тази доза щеше да го убие.

— Отровители ли? Няма доказателства за това.

Бейли го зяпна.

— Йосафате! Какво друго може да е според вас?

— Куп други неща. Какво ли не може да се случи на човек? — Той потърка лице, търсейки грапавини с върха на пръстите си. — Едва ли могат да се предвидят метаболичните проблеми след петдесет и две годишна възраст.

— В такъв случай направихте ли консултация с компетентен лекар?

— Докладът на доктор Тул…

Това преля чашата. Гневът, който се надигаше у Бейли, откакто се бе събудил, избухна. Той изкрещя с пълен глас:

— По дяволите доктор Тул! Казах компетентен лекар. Вашите лекари не знаят повече от това, което щяха да знаят детективите ви, ако имахте такива. Трябваше да повикате детектив от Земята. Повикайте си и лекар.

Соларианинът го изгледа хладно.

— Учите ме какво да правя ли?

— Да, и то безплатно. От мен да мине. Груър беше отровен. Видях какво стана. Той отпи, започна да му се повдига и изкрещя, че гърлото му гори. Как ще наречете това, като знаете, че той разследваше… — Бейли внезапно млъкна.

— Разследваше какво? — Атълбиш не трепна. Бейли се почувствува неловко от присъствието на Данийл, който бе на обичайното си място на десетина фута от него. Груър не искаше Данийл, като жител на Аврора, да узнае за разследването. Той каза със запъване:

— Имало е политически подбуди.

Скръстил ръце, Атълбиш изглеждаше затворен, отегчен и малко враждебен.

— На Солария няма политика, като на другите светове. Ханис Груър е добър поданик, но има богато въображение. Той именно, след като беше чул някаква история за вас, настоя да ви докараме тук. Дори се съгласи с условието да приемем жител на Аврора като ваш партньор. Мисля, че нямаше нужда. Няма никаква загадка. Рикейн Делмар беше убит от съпругата си и ние ще разберем как и защо. Дори да не разберем, тя ще бъде подложена на генетичен анализ и ще вземем съответните мерки. Колкото до Груър, фантазиите ви за някакво си отравяне са без значение.

Бейли отвърна смаян:

— Вие май намеквате, че не съм нужен тук.

— Така е. Ако искате да се върнете на Земята, ваша си работа. Бих казал дори, че настояваме да го направите.

Бейли се удиви от собствената си реакция. Той извика:

— Не, сър. Няма да мръдна оттук.

— Ние ви наехме, инспекторе. Ние можем да ви освободим. Ще се върнете на родната си планета.

— Не! Слушайте! Съветвам ви да го направите. Вие сте голям човек тука, а аз съм от Земята. Моите почитания, най-искрено и смирено се извинявам, но вие сте изплашен.

— Вземете си думите назад! — Атълбиш се изправи с всичките си шест фута и нещо и изгледа отвисоко земния човек.

— Дяволски сте изплашен. Мислите си, че вие сте следващият, ако продължите разследването. Отстъпвате, за да ви оставят на мира; да запазят мизерния ви живот. — Бейли нямаше представа кои можеха да бъдат тези „те“ и дали изобщо съществуваха. Замахваше слепешком срещу този арогантен космолит и се наслаждаваше на ударите, които думите му нанасяха върху самообладанието на другия.

— Ще се махнете — каза Атълбиш, като размаха пръст със сдържан гняв, — и то начаса. В този случай няма да има дипломатически съображения, ясно ли е?

— Спестете си заплахите, космолите. Земята не означава нищо за вас, но аз не съм сам тук. Позволете