Понеже другите пътници започнаха да влизат в разговори един с друг и на няколко пъти се обърнаха и към нея, Джини реши да се придържа към измислената си история. Успокои се, когато разбра, че никой не познава нито Кора Майерс, нито нейния съпруг. Същото се отнасяше и за тримата, които пътуваха отвън: кочияшът и двамата добре въоръжени мъже от охраната.
Тя гледаше през прозореца и постепенно се убеждаваше, че пътуването с дилижанс е по-разтърсващо и по-досадно от това с фургон. Наистина скоростта беше по-висока, прашната диря, която се виеше зад тях, по-широка и всяка макар и минимална промяна в посоката по-забележима, понеже пътниците се блъскаха един в друг. Пространството вътре беше много по-ограничено, защото в малката кабина бяха поставени три седалки, при това неудобни. Деветима души бяха натъпкани по трима в редица. За щастие тя имаше едно от най-добрите места — това непосредствено зад кочияша.
Средните места бяха без облегалки и онези, които седяха на тях, постоянно удряха коленете си с другите, които седяха на задната седалка. През високите тесни прозорци почти не влизаше въздух и тя започна съвсем ясно да си представя как щеше да мирише след няколко дни път, още повече като се знаеше, че няма да могат да се изкъпят. Надяваше се, че няма да завали, защото това щеше да принуди кочияша да спусне кожените щори и съвсем да блокира притока на свеж въздух.
Странна смесица от звуци атакуваше ушите на Джини: хлопането на багажа по дървените стени на дилижанса, триенето на каишите, плющенето на камшика, пляскането на юздите по кожата на конете, виковете на кочияша, който окуражаваше впряга, громоленето на колелата, тропота на двайсет и четирите копита в твърдата земя, гласовете на пасажерите, които гледаха да убият скуката в разговори.
Съвсем скоро след потеглянето беше установен стриктен ритъм. Полудивите коне бяха принуждавани да препускат в продължение на шестнайсетина мили. В края на тази двучасова отсечка спираха на междинен пункт, където изтощеният впряг биваше сменян за десетина минути, през които пасажерите дори не слизаха, и новият впряг поемаше нататък. Това се повтаряше още на два пъти, следваше двайсетминутна почивка и по време на третата смяна на конете се сменяха и кочияшите. Още два прехода за около два часа и тогава спираха на примитивни станции за през нощта. Подобен график позволяваше изминаването на около осемдесет мили на ден с пет спирания. За малко повече от четири дни трябваше да стигнат до Форт Белнап.
Скоро след като потеглиха през местността Киамичи, гледката навън се смени с познатото й изобилие от зеленина. Към обяд пейзажът малко се поразнообрази: безразборно пръснати камъни сред равнината и дървета, които се издигаха дори по самите брегове на потоците. Преди третата смяна започнаха да се появяват хълмове и възвишения. По време на почивката им поднесоха курабии с пържено месо, придружени с кафе и мляко. Безвкусното ядене не беше нищо особено и на всичко отгоре трябваше да го изконсумират на крак. Спирката се намираше близо до края на Пото Ривър, южно от планините Сан Боа.
Следващата им спирка бе в Уилбъртън, който според един от пътуващите мъже бе известен с това, че даваше подслон на криещите се от правосъдието престъпници с многото си пясъчници и пещери. Четирима пасажери слязоха и на тяхно място се качиха нови двама.
По време на последната отсечка през прозорците можеха да се забележат бизони, сърни, антилопи и койоти. Джини осъзна, че разкошните пасбища, през които минаваха, са собственост на индианците, скрепена с договори. Един от мъжете й посочи стадата добитък, покрай които минаваха, и спомена, че животните са на път за пазара, което й напомни за Бенет Чапман и ролята, която й предстоеше да изиграе с такава неохота.
Джини посрещна с облекчение факта, че въпреки опасните райони, през които се движеха, не бяха нападнати нито от индианци, нито от бандити. Нямаше представа що за неприятности бяха наложили заминаването на капитан Джейк Купър по тези места така спешно, но поне до момента мирната гледка навън не й говореше за каквито и да било размирици, а и съдържателите на станциите не бяха чували за такива. Молеше се всичко да завърши както бе започнало.
Всеки път, когато спираха, облак прах обвиваше дилижанса, нахлуваше през прозорците и принуждаваше повечето пътници да се давят в кашлица. Винаги, когато й се налагаше да слиза или да се качва на дилижанса, се намираха вежливи мъже, които й помагаха. Станциите, в които отсядаха, по правило представляваха комплекси от корали, конюшни, ковачници за подковите на конете, жилищни помещения и две-три недодялани бараки, в които съдържателят, понякога със семейството си, и няколко работници живееха в допотопни условия.
Следваше семпла вечеря, след която мъжете лягаха на пода, кочияшът и охраната на нарове, а жените преспиваха заедно с жената на съдържателя, при това не винаги в отделна стая. Джини мечтаеше за баня и малко уединение. В кервана бе имала достъп поне до тези минимални удобства. Думата „керван“ събуди спомени, на които не искаше да се отдава тази нощ, така че тя ги изтласка от съзнанието си, защото наистина имаше нужда от малко почивка и сън.
Продължиха западно от планините Джек Форк, прекосиха няколко по-буйни потоци и навлязоха сред широколистните гори, които помнеше преди да навлязат в индианската територия. Към края на втория ден стана ясно, че са останали твърде малко пари за да могат пътниците да разчитат на добра вечеря. Храната основно се състоеше от фасул, царевични питки или курабии и дивечово месо, с което съдържателят разполагаше в момента: антилопи, сърни или зайци, което по правило изискваше много време, за да се сготви добре.
Дойде и третият ден: ниските, заоблени хълмове не ги забавяха, а по-високите биваха заобикаляни. Скоро започнаха да се срещат фермери, които отглеждаха царевица и други зърнени култури, добитък и коне. Когато пресякоха Ред Ривър, маркираща границата на Тексас, безпокойството й започна да се засилва. Вече бе изморена и покрита с прах, когато спряха да нощуват след спирката при Гейнсвил, където трима от пътниците слязоха и на тяхно място се качиха четирима нови. Мечтаеше да прекоси линията за Далас колкото може по-скоро, но реши, че ще е най-добре да издържи до спирката, за която си беше купила билет, за да завърши с възприетата от нея самоличност, в, случай че правителството се заинтересува от случая с изчезналата „Мисис Кора Майерс“.
На четвъртия ден пред погледите им се разкри величествено скалисто плато, разположено между два притока на Тринити Ривър. Откри се пъстра гледка от мескит, кактуси, камънаци, площи залети от вода, буйна трева. Обядът по изключение беше по-добър, защото на „Мейн Стрийт“ в Джексбъроу хранителните припаси изобилстваха и бяха по-евтини, а на всичко отгоре се разделиха с трима пътници. Сега заедно с нея пътуваха общо петима, което им позволяваше да се наслаждават на необичаен простор в ограниченото пространство на кабината.
Докато се хранеха, Джини разбра, че край Форт Белнап не съществува такова нещо като град, а това означаваше, че тя ще бъде изложена на любопитните погледи на маса войници. От друга страна, в четири следобед трябваше да мине друг дилижанс в посока към Далас, който се намираше вече само на осемдесет мили от тях. Тя слезе и каза на кочияша:
— Получих съобщение от съпруга си. Иска да го изчакам тук, докато намери подходящо място за живеене. Свалете ми пътната чанта.
Минути по-късно дилижансът потегли сред прашен облак. Тя изчака няколко минути, влезе в съседния офис и си купи билет за истинския краен пункт, представяйки се за мис Джоана Чапман.
Докато седеше на верандата, очаквайки другия дилижанс, тя усети, че започват да я гризат съмнения относно предстоящата измама, която трябваше да предприеме. Може би не беше правилно да поема правосъдието в свои ръце, особено да отмъщава, ако се стигнеше дотам. Беше чула ужасни обвинения срещу Бенет Чапман от устата на майката на Джоана. Стела й бе казала, че са й трябвали години, докато забременее с Джоана. И когато Бенет научил, че тя не може да има повече деца, а още по-малко син, той я бе захвърлил и се бе отнесъл жестоко с нея. Твърдеше, че се бил оженил за нея само за да му ражда деца и да му служи като украшение. Бен толкова силно желаел да има син, че осиновил едно десетгодишно момченце, което живеело и помагало във фермата. Двамата с него станали неразделни. Бен дарявал цялата си любов и внимание на момчето, а след това си намерил любовница. Най-сетне за Стела станало невъзможно повече да търпи подобно унижение, тя взела Джоана и заминала за Англия, просто за да се отърве.
