— Казва се Тимъти Греъм.

— Кой се казва така? — попита Стив, изтръгнат от мисълта си затова дали да се извини за последните си думи, които бяха прозвучали студено и жестоко.

— Човекът, който трябва да им намери оръжието и амунициите. Мястото на срещата е било променено от Сейнт Луис в Литъл Рок или поне така ни казаха онези хора. Съмнявам се, че са казали истината, единственото, което те искаха, беше да откраднат диамантите за себе си.

„Дявол да те вземе, жено!“

— Значи си знаела през цялото време. Страх ме беше, че може да се окаже така, но не исках да повярвам, че една толкова изискана дама може да се окаже замесена в нещо толкова лошо!

След всичко, което бяха изживели, Джини изпита болка от съмненията в нея. Как беше възможно да сбърка толкова много в оценката си за него, а и той в своята за нея?

Беше я използвал, за да си помогне в изпълнението на своята задача, а не се бе стремил към нея, тласкан от собствено желание. Което означаваше, че е студенокръвен, безскрупулен и би направил всичко, за да постигне целта си. Тя усети как сърцето й за миг изстива.

— Не, мистър Кар, аз не знам нищо за това. Научих тези неща по време на пътуването ни насам.

„Това истина ли е, или пореден номер, Ана?“

— И защо ми го каза?

— За да ти помогна да ги заловиш и да им попречиш да изпълнят плановете си.

— Защо? — попита той навел глава, изучавайки следите, оставени от бандата.

— Защото те не са прави и онова, което вършат, е лошо.

— Включително ролята на баща ти във всичко това?

Джини реши да не споделя с измамника, който беше приела за свой любим, истината за нейната самоличност. Той я беше лъгал, беше я използвал, беше предал любовта и доверието й. Тя беше разтърсена и наранена, а сега започваше да я обхваща и гняв. Но въпреки всичко тя не можеше да откаже да му помогне в предотвратяването на едно ужасно престъпление.

— Той беше заблуден, мистър Кар, беше повярвал в нещо, което приемаше за справедлива кауза. И съм сигурна, че не е бил единственият човек, направил подобна грешка. — Джини не можа да се сдържи да не опита поне да събуди чувство на вина и съжаление в него за това, че й беше причинил болка. — Една от причините бе изнасилването, пребиването и убийството на моята сестра от една банда янки, които се наричаха войници — каза тя разпалено. — Контролираният от Лигата на лоялистите съд заяви, че нямало достатъчно улики срещу тях, затова ги освободиха. И всичко това ни се случи, след като вече бяхме загубили дом, земя и бизнес заради янките. Господи, той имаше основания да изпитва омраза, как жадуваше да отмъсти. Как заслужаваше правосъдието да го защити. Подобни неща се бяха случили и на другите членове. Но когато ми каза какво готвят Червените магнолии, аз разбрах, че това е лошо и може да провокира още по-жестоки санкции срещу южняците. Човек не може да се бори срещу злото със зло или срещу омразата с омраза и да се надява да спечели нещо, което си струва да бъде спечелено. Повечето от членовете на Клана вярват, че това, с което се занимават, е правилно и необходимо, но аз признавам, че има членове, които правят неща точно толкова отвратителни, колкото и нещата, които северняците и бившите роби причиняват на южняците. Не знаех, че е член на Клана, нито подозирах за неговата „мисия“, както той я нарече. А сега, ако не възразявате, повече не бих желала да говоря. Още повече, че казах всичко, което знам.

Стив се надяваше, че тя казва истината. Страданието в гласа й и трагичната история, за която бе споменала, го трогнаха достатъчно, за да проговори:

— Съжалявам, Ана, съжалявам за всичко. Но това, с което се занимавам, е като буре с барут и Клана държи фитила, с който да го взриви. Трябва да се справя със задачата, независимо от начина, по който ще го постигна.

Джини преглътна сълзите си. Точно когато й се бе сторило, че през облака, спуснал се над нея, се появява лъч светлина, Стив го беше заличил и сега всичко изглеждаше още по-черно. Усети, че част от терзанията й се сменят със силно раздразнение.

— И смяташ, че тези думи би трябвало да извинят подлото ти поведение, копеле? „Съжалявам“ е само една дума, а аз се съмнявам, че в теб има достатъчно добрина, за да разбереш дори само смисъла й! Но какво би могъл да очаква човек от създание като теб!

Стив застина. Колко непоносими бяха тези думи, излизащи от нейните устни, от устните, които го бяха целували и му бяха доказвали, че тя го обича. Беше изживял достатъчно горчиви разочарования в живота си, за да изтърпи сега и това. Беше я загубил и сега му оставаше само да се защити срещу болката.

— Отдавна те предупредих, че аз съм едно достойно за съжаление копеле, и то не само във връзка с раждането ми.

Не отрича? Дори не се опитва да обясни?, каза си Джини с болка в сърцето.

— Трябваше да ти повярвам, защото тогава сигурно за пръв и последен път си ми казал истината. И сега какво, ще ме арестуваш ли? — Дали не беше това причината, поради която бе загубил толкова много време, за да я спаси?

— А ти замесена ли си? Стори ми се, че се опитваш да ми кажеш, че не си.

Въпросът му й подсказа, че той все още не е убеден, че тя е невинна. Но щом не бе сигурен, след като бяха изживели толкова интимна близост, тогава тя не можеше да му каже нищо, не можеше да направи нищо, за да го убеди в обратното.

— Не, но аз не мисля, че ти ще ми повярваш. Не се безпокой, аз ще мога да се защитя без никакви проблеми.

— Това е хубаво, Ана, защото в затвора няма никак да ти хареса.

— Говориш, сякаш познаваш това място.

— Познавам го. По време на войната янките добре се забавляваха с бунтовници като мен.

Джини отново изживя шок. Значи той е бил военнопленник. Трудно би могла да си представи ужасите и извращенията, на които е бил подлаган. И всичко това накуп с обремененото му детство. Нищо чудно, че сърцето му така се бе втвърдило. Нищо чудно, че той беше толкова независим и се държеше така дистанцирано. Нищо чудно, че постъпваше както сметнеше за добре, без да обръща внимание на останалите. Но как тогава би могла тя някога да го разбере, да му повярва и да му прости? Как би могла да го изтръгне от мислите си?

— Но сега ти работиш за Юниона — твоите бивши врагове и мъчители?

— Да.

— И залавяш южняци, които в по-голямата си част се опитват да се защитят?

— Ана, сега има само една страна, на която може да се застане. На страната на Съединените щати.

— И ти си патриот, който е натоварен със славната мисия да ги спаси?

— Аз съм просто един труженик, който обича предизвикателствата, нищо повече.

— Каква проклета работа! Никой друг и нищо друго нямат значение, важното е тя да бъде свършена перфектно. Но ти не ми отговори: ще ме изпратиш ли в затвора?

— Не, но просто не е безопасно да те пусна да си вървиш сама, а не разполагам с време, за да те придружа до града. Най-добре е за теб да бъдеш с мен поне за известно време. Но прави точно каквото ти казвам. Оцеляването и на двама ни може да зависи от твоето поведение. Когато заловя онези хора, ще ги отведа в най-близкия град. Там ще решиш какво искаш да правиш по-нататък. Мисля, че ще бъде най-добре да се върнеш при леля си в Джорджия. Защото ранчото в Тексас не съществува.

— Откъде знаеш, че не съществува. Кога провери това?

— Телеграфирах на човека, за когото работя, когато бях в града.

— Кога? От кой град?

— Има ли някакво значение?

За нея имаше, защото бе свързано с интимната им връзка.

— Да.

— Не мисля, че е така. Защо искаш да знаеш кога и къде съм научил, че ти и баща ти сте ме лъгали? — той усети тялото й да се стяга и ръцете около кръста му да го стискат по-силно. Не искаше да се карат. Искаше да й даде време да разбере с какво се занимава той и защо това е толкова важно, искаше да й даде