— Може би защото чувстваш нужда да споделиш с човек, на когото не си безразличен, който може да те разбере и да ти помогне да се отърсиш от терзанията и да приемеш истината. Ти си държал това вътре в себе си толкова години. И то напира да избухне в душата ти.

— Права си, но аз не съм готов да разговарям по този въпрос… не още.

— Когато дойде моментът, ще го направиш — съгласи се тя. — Знам, че ще го направиш! — Но той не изглеждаше убеден. — Може би във всичко това има и нещо хубаво, Стив — нали точно благодарение на тези обстоятелства си станал толкова силен и независим. Да, неприятностите ни правят такива. Ако всичко в живота бе лесно, откъде щяхме да почерпим сила и смелост? Какво щеше да шлифова уменията и съобразителността ни? Кое щеше да направи възнаграждаващи и чудесни моментите, когато сме добре?

Погледът на Стив срещна бадемовите й очи.

— За една млада и обезпечена жена ти знаеш прекалено много, Ана Ейвъри.

Джини го озари с усмивката си.

— Това е един от най-хубавите комплименти, които би могъл да ми направиш. Благодаря.

— Това не е никакъв комплимент, а просто самата истина.

Над главите им висеше пълната луна. Лекият бриз, който ги обгръщаше, бе хладен. Зеленината и спокойствието, които ги заобикаляха, бяха така романтични. Бяха сами.

Стив се вслуша дали наоколо няма някой друг. И не чу нищо, което да му попречи да я притегли в ръцете си, а тя се притисна с желание. Целунаха се няколко пъти и жадните им устни се докосваха първоначално с нежност и без да бързат, а после трескаво и настойчиво. Пръстите им се сплетоха, дарявайки и получавайки удоволствие. Той обсипа лицето й с целувки и после отново се върна на умоляващата й уста.

Когато осъзна, че стават прекалено възбудени, той с мъка си възвърна самоконтрола и се опита да прочисти мислите си. Опря буза върху главата, облегната на гърдите му. Усещаше трепета на желанието в тялото й. Искаше я, изпитваше страшна нужда от нея. Би желал да бяха някъде сами и да се любят. От друга страна, това можеше да завърши зле: след като я получеше, той можеше да я загуби. Ако допуснеше да бъде запленен от Ана, това можеше да донесе болка и на двама им. Защото той не можеше да й предложи нищо, не още… и може би никога нямаше да има какво да й предложи.

Ако не се променеше, връзката между тях бе немислима, а той не бе уверен дали би могъл да се промени, дали би искал да се променя. А ако не можеше да обещае нищо на тази толкова специална жена, то как можеше да я притежава?

Джини усещаше бързо биещото сърце на Стив, долавяше изгарящата го нужда, която отговаряше на нуждата на собственото й тяло. Чувстваше се така добре, така чудесно в ръцете му. Знаеше, че би искала нещо повече от целувки и прегръдки от него, и ако се намираха на друго място, тя сигурно би се хвърлила в неизвестното. Той имаше сериозни основания да излъже „баща й“, така че може би щеше да прояви разбиране и спрямо нейната измама. Трябваше да установи по някакъв начин дали е започнал да омеква към нея.

— Стив, когато всичко това свърши, защо не дойдеш да… работиш за мен?

Той забеляза странния начин, по който тя се бе изразила.

— Къде?

— В ранчото или… другаде.

Колебанието бе ясно доловимо, но може би в него нямаше нищо лошо. Кланът със сигурност не би изпратил със задача една жена. От друга страна, кой би заподозрял една толкова невинно изглеждаща красавица? Сърцето му силно туптеше, а стомахът му се бе свил на кълбо. За да измъкне някаква информация и да си изясни нещата, той каза неопределено:

— Чака ме друга задача, когато свърша с тази.

— Има ли нещо, което мога да кажа или да направя, за да те разубедя?

„Не ме провокирай, жено.“

— Не мога, Ана. Обещал съм, а е важно. Ще дойда да се видим след това.

Тя разбираше колко важно е човек да удържа на обещанията си, но „виждането“ не бе всичко, което искаше от него. И все пак, като начало не беше зле.

— Колко време ще отнеме следващата ти задача. — попита тя.

— Може би седмици, а може и месеци. Не знам още.

— Ами ако… — „Ако имам нужда от теб, ако ти платя, ако се опитам да те убедя?“, въртеше се в глава та й.

— Какво „ами ако“? — попита той, след като тя спря напрегната.

— Ако нещата с ранчото не потръгнат и татко отново тръгне на път или се върне в Джорджия? Как ще се намерим?

— Остави писмо за мен при шерифа на Уейко.

Тя го погледна с широко разтворени очи. Оказва се, че той познаваше блюстителя на закона в района, където Чарлз твърдеше, че притежава ранчо.

— Шерифът ли? Ти познаваш ли го?

Стив се обезпокои от тона на гласа й, от изражението на лицето й, от това, че тя някак застина в прегръдките му. Разбра, че има някои неща, които би трябвало да провери, когато стигне в Кълъмбъс, откъдето можеше да изпрати телеграма.

— Не, но в повечето градове има такъв — излъга той, — и това е един удобен начин да се предават важни новини. Дай му долар и той ще направи услугата.

— Ще имаме нужда от водач, ако решим да се върнем в Джорджия или да се преместим на друго място.

— Точно затова искам да съм сигурен, че ще поддържаме връзка. Бих искал пак да поема същата работа, ако се наложи.

— А как се нае първия път?

Навивайки на пръст един от дългите си къдрави кичури, той промърмори:

— От вестника.

— Какво значи това?

— Компанията, която организира и екипира керваните, помества обяви във вестници из Юга и източните райони. Познават ме, затова ме наеха за водач и скаут. Много хора се изселват на Запад тези дни, но по- голямата част се насочват към Далечния запад. Обикновено потеглям от Мисури към Орегон, Санта Фе или по маршрутите на мормоните. Предложението, което ми направиха за този керван, ми се строи приемливо. Исках да си почина и поразнообразя. Да престана да се безпокоя за прерии, планини и индианци. Компанията казва на водача къде са най-добрите места за спиране и организира някои неща за него по пътя.

— Познаваш Средния запад добре, нали?

Когато спря вниманието си точно на този район, безпокойството на Стив нарасна. Бяха му казали, че Мисури е мястото, където щеше да го търси наемникът, изпратен по следите му.

— Да, пътувал съм много пъти из целия район. Кажи ми, къде искаш да отидеш и аз ще те отведа до мястото по най-безопасния начин. Дори безплатно.

Джини не искаше да се разделят, но беше опасно да остават повече на това примамливо място.

— Ако някога ми се наложи да пътувам нататък, ще те наема. Сега става късно. Трябва да се върнем в лагера, преди да са забелязали, че ни няма.

В понеделник почвата в западните покрайнини на Джорджия започна да почервенява и да става по- твърда, но теренът като цяло запази характера си. По пътя си виждаха по някоя друга змия и малко