Петровата. Гледаше въглените, те мъждукаха, и паркета си, по който отблясъците от въглените се гонеха като котета. Пушеше дългата си луличка и пущаше дим на парцали. Мислеше си, че се е изморил през тая година, ала не го е налегнала старостта, ами само в краката му се обажда старата болест, скорбутът, дето доктор Бидло на два пъти я цери и не можа да я изцери. И че лятос ще замине за Ранбов да си почине и ще уреди къщата. Ще направи голяма градина, в нея — някаква пещера с пръскане и водотечение, или ще построи из градината мраморни стайчета със статуи и саксии, на терасата ще сложи новата игра, оназ, дето с чукове се вкарват топки в едни прозорчета — малибанк, — гълъбарника ще го изрисува художник по изкуствата. А таз игра е твърде забавна и хваща човека и го разпалва.

Ще си почине. Нека в Ранбов има разкошество и ще вземе да си направи гвардия от момченца за по- смешно, султанът имал такваз, посланиците бяха му казвали. Усмихна се и изпуфка с луличката. И ще сади цветя. Той обичаше цветята. Размачкваше ги с ръка и ги миришеше. И нищо не му трябваше. Само да се отърве от големите загуби и от глупавите обиди, които засега трябва да понася. И от кого? От едно плямпало и площаден човек! Ще си почива в Ранбов, а стопанката ще я покани и нека си играе на оназ игра, на малибанк. И да сватоса Мария за царчето. Чак тогаз ще стъпи на крака. Тогаз ще рече на Пашка: „Те ти, булка, Спасовден!“ Стига е дрънкал Пашка врели-некипели за него. Има да се кае Пашка. На ешафода. А сега най-много да го изпрати при ескимосите в Сибир. Само дано тя дойде в Ранбов. Напоследък е почнала да пие много яко, чак докато се разтрепери и вземе да пада, и големи бели и щуротии върши, а здравето й не мръдва, няма ли свършване туй нейно здраве! А неговото здраве за никъде не е. Ех, Бидло, Бидло!

Каза да повикат Волков и му рече тъй:

— Досежно кунщкаморния въпрос за изрода, шестопръстия. Тоз изрод не бива да се държи в кунщкамората. Разсъдлив е и ще вземе да повтаря джафкането на Ягужински. Съмнявам се да го турна в затвора, щото е натуралия и всички чуждестранни държави знаят за него. Думите си не очаквам да промени. Заради туй нека сложат шестопръстия в шпирт; а тъй като в стъкларската фабрика не се правят толкоз големи стъкленици, да сложат в две стъкленици ръцете и краката му. В препечена водка. Или в шпирт, каквото се намери. Ама тихомълком. Още утре ще идеш и ще го почерпиш от мое име с вино. И за туй тихо вино вземи аптечната кутийка.

И се усмихна.

— Да го подсладиш.

Тази нощ се свърши, по небето се появи цвят, руменина, още никой не ставаше и къщурките, и складовете, и фабричните постройки, и дворците, и каналите приличаха на умрели.

Тогаз подовете на къщурките и дворците трепнаха от някакъв тътен и стъклата задрънчаха ситно- ситно.

И туй беше първият залп, все едно че беше изръмжало куче, голямо колкото река Нева, ала още не бе почнало да лае. Които спяха, само се размърдаха насън и първият залп не събуди всички.

А над реката, над блатата и горичките — отекна вторият залп. И туй вече беше излайване.

Тогаз всички се събудиха.

Полуоблечени, още по ризи, слугините изтичваха на двора и се взираха надалеч: какво ли става?

Големите хора пляскаха с длани и прислугата настръхваше на долния етаж: кой ли е?

Тогаз се чу още един залп, проточен.

И тогаз градът скочи на крака.

Херцог Ижорски се втурна към прозореца, загледа строго и когато земята се разтресе от петия залп, вече беше променил три решения. Първото решение беше сънено: че са шведите. Но го отмени, защото как ще нападат шведите, когато Каролус е в гроба, а с Швеция има трактамент. И туй решение беше сънено.

Второто решение беше: Пашка Ягужински. Той се е развилнял, той гърми с топовете. Отмени го още по-бързо. Първо, че няма откъде да вземе топове, а, второ, няма да посмее.

Третото решение беше: наводнение. Морето е тръгнало към града и, то се знае, ще го залее целия.

Но тогаз край прозореца префучаха каруци, а в каруците седяха войници от неговия лейбгвардейски полк. И конете бяха като пощурели, препускаха, кажи-речи, клечешката, войниците ги шибаха с три камшика едновременно, а от каруците на всички страни се развяваха платнища, ъглите на платнищата плющяха на вятъра и тез платнища бяха корабни платна.

Тогаз той отвори прозореца и ги спря с опитна ръка, викна им:

— Закъде сте тръгнали?

Но те не можеха да спрат, защото конете направо хвърчеха, разстилаха бутове над земята и беше настанало силно въздушно стремление. Кораб също не може да се спре из един път. От каруците му бе даден мимолетен отговор:

— Към Виборгските…

И разбра, че е станал голям пожар. Погледна небето — небето беше червено.

И всичко живо се размърда и хукна. Издънваха се портите на полковите дворове и изскачаха войници, и теглеха заливателни тръби като змейове огромни. И звънарят мъкнеше сигнална камбана. Измъкна я и заби. Носеха куки с вериги и се разнесе синджирен звън, като в затвор, и натовариха куките на каруци.

И онзи писар, дето се беше затворил в къщурката си от три години и бе дал обет да не се стриже, и само гъргореше с нисък глас, беше изскочил сега и под шаячената му дреха имаше бял гълъб. Защото бе дошло време да направи чудо — да хвърли тоз гълъб в огъня и огънят ще угасне. Той чуваше тоз гълъб от две години. И вървеше горд, със степана от мръсотия коса, без калпак, и гълъбът му дереше гърдите с нокти.

Големи плоскости от кече и големи корабни платна издигна Леярският двор, където бяха бомбените припаси. И ако хвръкнат във въздуха, ще се върне старото царство, защото новото, новият град и всички канцеларии, и бани, и паметници, то се знае, също ще хвръкнат.

И се появи Иванко Жмакин. Той тичаше с чевръсти скокове към огъня. Тая нощ изобщо не си беше лягал. И сега тичаше към огъня. И пожарните обирджии тичаха — да отмъкнат каквото им падне — дрехи, злато, а, току-виж, и скъпоценни камъни или картини.

Показа се, възседнал кон, Ягужински, генералният прокурор. Той викаше с дебел глас:

— Ей! Закъде сте тръгнали?

И никой не знаеше къде е огънят. Ако огънят беше на Василевския остров, трябваше да замъкнат непременно и незабавно — и времето беше като смъртта — заливателните тръби до изкуствените езера, защото тез езера на Василевския остров бяха изкопани тъкмо за заливане и гасене.

А ако беше на Адмиралтейския остров, трябваше да затулят с плоскости и корабния двор, да заградят вятъра с платна и да издърпат настрана с куките всичко подпалено, та да не гори, защото държавният флот беше в опасност.

Но там нямаше огън. И следователно — къде беше огънят? Беше в Леярската част. А артилерията е най-важната част от държавата, защото, ако се похаби артилерията, отива и градът, и всичко.

Тогаз всички каруци запрашиха към Леярската част. И огънят вече бил стигнал до Леярския двор, и всички къщурки около него били изгорели. Огънят вече наближавал бомбения склад.

Тъй си викаха един другиму хората. И храбрите препуснаха напред, а страхливците хукваха назад. И