А после един се провикваше с прегракнал глас:

И после хорово, колкото им глас държи:

И макар песента да беше любовна, заради отчаяните писъци на пиколката и непрекъснатите крясъци и въздишки пеенето бе страшно за слуха.

И преди някой да се опомни, цялата свита или, другояче казано, команда, или компания, стигна до реката и се прехвърли на отсрещния бряг и току цъфна пред Кикин палат.

А пред всички крачеше бързо, и вятърът го тикаше изотзад, със звездата, с кавалерската лента и с шпагата, хванал дебел бастун или тояга — лично господин генералният прокурор и лицето му беше тежко.

Дорде се усетят и пазачът, старият войник, и другият — в анатомията, в кунщкамората нахълта цялата компания, цялата команда. Но щом нахълта, се постресна. Защото спокойно ги гледаха удавените младенци и жабите и се усмихваше момченцето, на което му се виждаше устройството на мозъка и черепа. Туй беше наука. И те останаха в предната стая, и там застанаха пазачите и гледаха, и трепереха да не би да стане кражба на натурални или повреда и щета, да не би някой да отмъкне в джоба си стъкленица или някое птиче. Там бяха и двупръстите и гледаха шумните хора с човешки очи. Но те бяха глупаци и също си кротуваха. Балтазар Щал излезе напред и каза с отслабнал и прегракнал глас:

— Аз като апотекар…

Но господин генералният прокурор хич не го погледна и си продължи по пътя. И с него тръгнаха само двама души от свитата му, шведският господин Густафсон и още един. И подир тях пое шестопръстият Яков. Той вървеше след господин Ягужински с източена глава, както върви ловджийско куче, което е надушило дива патица, покорно и затаено в себе си. Защото в кунщкамората бе долетяла жива птица, дива, площадна, дебела, облечена със синя коприна и със звезда, и с шпага, и туй беше човек, и той не вървеше, а летеше. В залата, където бяха разните сибирски богове с измамните свирки, артиса още един човек. И в портретната зала долетя оназ дебела птица със слепи мътни сини очи и влязоха двама човека: шведският господин Густафсон и Яков, шестопръстият, изродът.

И когато долетя в портретната, Ягужински се спря, олюля се и из един път прежълтя. Отложи шапка и започна да се приближава.

Тогаз нещо засъска и закурка както в часовник, преди да почне да бие, восъкът потрепери, стана, леко навел глава на една страна, и му направи благоволение с ръка, все едно му каза:

— Добър ден.

Генералният прокурор не беше очаквал таквоз нещо. Той отстъпи заднишката, смути се, поклони се плахо и тръгна наляво. И тогаз восъкът се извърна на дългите си и слаби крака, които бяха изтръпнали от дългото седене — главата се отметна, а ръката се протегна и посочи към изхода:

— Вън!

Разбра гнева му — навремето беше негов ординарец и умееше да укротява тоя гняв, — той пръв беше разбрал, че гневът му минава от прекрасно женско лице, ала тук нямаше жени, имаше елен и други такива скучни работи. И след като направи движението, което онзи обичаше — доближи ръка до гърдите си, — започна да го увещава: че той, Павел Ягужински, Пашка, нямало при кого другиго да отиде и че бил дошъл при персоната ако не за друго, барем да си поприказват тихичко или поне да го погледа, и той да не го пъди сега, загдето е пиян, вече от два дена и не по своя вина — и полска-лека допълзя със ситни крачки до средата и тогаз восъкът наведе глава, а ръката му падна.

И Павел Ягужински започна да говори и да се оплаква, а шведският господин Густафсон стоеше важен и не разбираше, а изродът слушаше и всичко разбираше. А онзи взе да говори все по-дебело и по-дебело и накрая чак се развика, а восъкът стоеше с наведена глава.

— Право ти казвам, не аз, а именно той! Той измисля всичките тез курвенски работи и майсторлъкът му е, че знае как да излъже всички до последния човек и да ги ограби, уронва престижа на Короната, ръцете й ще изсмуче от целувки — господарко! — а жени и развежда когото си поиска, едни възцарява, други обира и на Короната заповядва! И вече са все заедно, и деня, и нощя! На болярството даде власт, крадецът му с крадец! За твоите листове казва, че били мъртви! Заплаши ме с арест и си извади сабята. Каквото не ми е казвано, откак се помня!

И заплака, от сините му очи се зарониха сълзи като смола, после избърса нос и разридая, целият сгърчен от жалост към себе си, ревна с цялото си ягужинско гърло:

— А какъв е натуралният баща на тоз адски син? Коняр!

И восъкът, навел глава, за която бе закрепена острата Петрова коса, слушаше Ягужински. И Ягужински отстъпи назад. Тогаз восъкът падна на креслото с трясък, главата му се отметна и ръцете му увиснаха. Доближи го Яков, шестопръстият, и нагласи тези слаби ръце на облегалките.

И тогава пияният едър човек, който долетя тук като птица, се озърна с подивели очи и видя шведския господин Густафсон и се смая. Обърна се на другата страна и видя кученцето Еоис.

И тъй като още не му беше съвсем ясно какво е станало, протегна ръка, изправи се и помилва кучето. И си отиде отмалял.

Във висшите сфери се разнесе слух.

От средните хора малцина разбраха: те си гледаха работата и до тях още не беше стигнало. Сред простолюдието слухове нямаше или имаше, но малко. С кавалерската звезда и лента, шумен — туй го бяха виждали и чували много пъти. Шведският господин Густафсон не знаеше руски, а и не се трогна от всичко туй, защото бе свикнал с какво ли не, а и работата му беше да свири музика. За свирнята си получаваше в къщата на Ягужински всички видове доволствие: оцет, дърва, свещи и легло. Пазачите в кунщкамората бяха внимавали да не би някой да катурне някой младенец или маймуна в стъкленица и за тях това беше началническа щуротия, пролетно време какво ли не го прихваща човек. В портретната те не бяха влизали. И оставаше Яков, шестопръстият. Слухът за простолюдието сега седеше у него като запечатана водка. Той видя и чу, той сложи онез ръце на облегалките.

Когато след изваждането на шпагата си пристигна вкъщи, почервенял от озлобяване на кръвта — княз Римски не знаеше какво да прави. Да беше жив онзи, веднага би отишъл при него, би паднал на колене и би пуснал поглед, тоз, отпадналия и жалостивия, на който онзи не можеше да устои чак до смъртта си. И щеше да качи Пашка на ешафода, а сетне може би щеше да му прости. А сега? Сега има пълната свобода да го качи с всичките му ордени и ленти на ешафода, та дори и къщата да му вземе на тоз кръчмарски лаладжия. Но туй щеше да е твърде свободно и нещо не му се искаше. Когато ти е много широко около врата, работата не отива на добро. Още от битките го знаеше. При Марта, при Катерина нямаше как да отиде. И се прибра