устата му, и той спираше. И тръсваше глава:

— Не струва!

И се изгубваше. Изчезваше в блъсканицата, отиваше да пазари някаква сбруя.

И неочаквано продаваше старите си гащи.

И хората бяха всякакви. Търговци и дребни търговчета. Те не обичаха синия цвят, не обичаха площада, и мерките не обичаха, а обичаха сокачетата. Бяха сокашки, битпазарски хора. И имаше от онез търговци, които търгуват с вятър. Те бяха се изморили да ловят риба по гащите, по джобовете, затуй отмъкваха калпаците от хорските глави. Тогаз човекът, който беше дошъл да пазарува, внезапно разбираше, че на главата му е студено, че вятърът мърда космите му, и се хващаше с две ръце за калпака.

И виждаше, че калпака му го няма.

Тогаз се провикваше:

— Крадци!

И всички започваха да викат:

— Крадци!

И тогаз бавно се появяваше синият кафтан, зелената камизола. Фуражката му беше синя и япанджакът му беше син, а сабята му — с меден ефес. Появяваше се да лови крадци. И веднага хващаше крадеца, ако той му се навреше в ръцете, и тогаз всички гледаха какво ще стане — и ако дойдеха на помощ други сини кафтани, веднага слагаха крадеца по очи на земята, извиваха му ръцете и го биеха с бич по гърба.

Но самите сини гащи, сини фуражки не бяха кой знае колко чевръсти, не бързаха да настигат крадците, нямаха голям ищах да тичат на помощ, на секурс. Както казва Агролим в комедиалния акт: „Не се туткам, шествувам, предявявам, разбира се“, а в същото туй време стои на едно място.

А сега калта е топла и месата в месарската и сланинарската чаршия започнаха да потъмняват и да се вмирисват — беше дошла пролетта. Разни калфи и чираци ходеха и оглеждаха стоката и понеже беше топло, гледаха да си купят не нещо най-нужно, а по-фино, каквото отдавна се канеха да си набавят, а после все забравяха; пазаряха се дълго, а купуваха внезапно и после съжаляваха, че са купили. Те обикаляха предимно железарските, игларските и ножарските дюкянчета.

А липсалите хора в новия град не бяха много, те не отиваха там, пречеше им, че в Петерсбурк земята се поти и пуща мъгли. Тежките липсали хора си седяха в Москва. Но откак почна да става малко по-хлабаво, и тук, из Татарски табор, взеха да се мяркат на групички дребни липсали хора. Един идваше да погостува на чичо си или леля си, друг пристигаше временно от чифлика си или се спотайваше тук, в Петерсбурк. През зимата се криха много, а напролет излязоха. Наспиваха се хубаво, сутрин ставаха, щураха се без работа и времето ги притесняваше, защото го имаха много: минава се час, минава се втори и никой не идва, и нищо не става, а до обед е още далеч. От туй ги хващаше меланхолията. Тогаз хукваха към Татарски табор да гледат стоката и да умуват на сметка ли е, или да си вадят зъб при зъбаря, ако ги болеше зъб. Да подишат пролетния аромат на миризливата или рибарската чаршия, да се повъртят край вехтошарските, калпакчийските или златарските дюкянчета.

Минаваха слепи старци. На тях им даваха по главичка лук. Беднотията сълзеше и пееше покрай стените. М мина с леката си походка Иванко Жузлата, или Иван Жмакин, той никого не закачи, никого не блъсна, нищо не каза. Само гледаше всички и погледът му не беше нито горен, нито долен, а среден — гледаше ръцете и туй, дето беше в ръцете. И чак тогаз поглеждаше лицето. По едно време видя ръце с полумундирни ръкави: шаяк, а върху шаяка червени униформени маншети, и се засмя. А ръцете държеха пита топен восък — Иванко направи крачка настрана и намигна на един свой човек.

После попита колко струва восъкът, помачка го, почовърка го — питата излезе корава, нищо не можа да отчопли от нея — и погледна отпадналия войник от Балков полк в лицето. Поразпита го за туй-онуй, а после го дръпна настрана. Нарече войника „гранодир“ и войникът от Балков полк изпъчи гърди. После заведе войника във фортината да се почерпят по случай продажбата и мина точно под носа на най-голямата клечка, покрай каптенармуса на генерал-полицаймайсторската команда, покрай синята фуражка и дори му намигна.

Там войникът от Балков полк дълго се налива заедно с него и се възторгна, и взе да му разказва за музиката и за ескадроните, как е воювал в кавалерията, как не е рачил да стане бомбардир и защо, а сега е пазач, а освен него има още трима и едно шведско куче, и от нищо не го е страх, че не го плаши, дето утре сам ще пази, а онез тримата ще идат някъде да гуляят, и че е войник от Балков полк, а не лукова глава.

— Кучето шведско ли е? — попита Иванко. — Мен чак ме досмешава. Я ми кажи, гранодирино, как се вика туй шведско куче? Стопанинът на кучето, шведът, сигурно край Полтава е загазил?

— Кучето се вика Хунцват, а къде е Полтава, туй не го знам — каза войникът от Балков полк, — не съм чувал.

Но Иванко изведнъж погледна войника отегчено, набута му в ръцете восъчната пита и му каза, че тоз восък не става за калъпи и заради туй няма да го купи, и се измете.

Когато стана онзи нечуван скандал, онуй викане и псуване, и лудеене, онез подигравателни и срамни подмятания: хунцват, крадец, кресльо и други, и се стигна до блъскане и ритане между първите хора в държавата, с подлаганици на крак, а после и с изтегляне на шпагите и краят на сбиването: разтърването им от господа сенаторите — времето вече се беше стоплило.

И когато потегли за вкъщи, отначало не можеше да си поеме дъх и ушите му пищяха, усещаше, че диша с ноздри, а не с гърди, и устните му трепереха. И каза на кочияша да подкара конете. Тогаз малко по малко почувствува облекчение и забеляза, че над Нева се носи прозрачен дим като синкавия прашец по сливите, че въздухът е изтънял, после заповяда на кочияша да свие към Лятната градина. Стигна чак до края на Невското перспективно блато — там неопожарените брези бяха пуснали смола. Разбра, че след един месец ще се разлистят. От разходката главата му се поразхлади и когато се прибра вкъщи, не поиска да му пуснат кръв, не повика господин Густафсон да му свири на флейта, а заспа внезапно и не забеляза, че е изморен и че го боли дясната ръка.

На другия ден пак излезе да се поразходи с каретата, преди още да се е отбил при когото и да било, и срещна Апраксин, накани се да го поздрави, а онзи си извъртя носа на другата страна. Апраксин беше лакомник, беше крадец, но от туй извъртане, от тоз Апраксинов нос той се навъси и не се отби при никого.

И всички го изоставиха.

Още същата нощ той почна да буйствува, да си къса дрехите, събра цялата къща около себе си, пиколката квичеше като куче, той пя с цяло гърло, гърмя по тапетите и дори по потопа, където беше нарисувана актрисата гола-голеничка. Надупчи корема на актьорката и разни други места.

И на другата заран от къщата на Ягужински, от ягужинския фенер излезе нещо, дето не можеше да се разбере команда ли е, свита ли е — излязоха хора с пушки, които свиркаха и пееха, някъде към двайсетина души.

И отпреде им вървеше Павел Иванович, господин Ягужински, със звезда, с лента през рамо и с шпага, Краката му се преплитаха.

Минувачите се разбягваха ужасени, файтонджиите отбиваха конете си, бягаха от тях и пазачите, и вардияните, а сержантите и каптенармусите от полицаймайсторската команда заставаха мирно и ги гледаха със зяпнали уста.

В тази свита на господин Ягужински беше шумният шведски господин Густафсон и свиреше с афект, с все сила на пиколката си.

А другите, когато тръгнаха по Невския перспективен път, гърмяха по птиците, защото вече бяха долетели блатни патици, а туй беше забранено с указ. И удариха сума дивеч, а два куршума улучиха една къщурка. И пак там господата от свитата пущаха струи на земята и викаха разни мръсни думи.

И тази свита с господаря си мина по улиците като наводнение или пък ураган, именуван смерч.

Из пътя запяха нестройно. Хората пееха всичките едновременно, в хор; и човек с голяма мъка можеше да различи думите: