вземане-даване с актриси и правеше домашни трупи, и обичаше драматическите игри. А Господин Фарсон и Арцух фон Поплей бяха измежду най-модните драматически заглавия. И може би и заради туй, че беше много отракан в чуждите езици и пред мнозина се хвалеше с това: Фарсон. Или защото искаше да получи херцогско звание, а беше само граф, а графовете с лопата да ги ринеш: Арцух фон Поплей. Че навсякъде си вре гагата, че е шпионин. С туй намекваше за длъжността му. Ягужински беше и полковник, и генерал- майор, но преди всичко бе „царево око“.

Туй око гледаше и гагата се навираше навсякъде, душеше насам-натам и ревизираше. Без да го е страх от нищо. Защото беше гуляйджия и кавгаджия.

Той беше площаден човек, на никого не се подмазваше, вреше се, ровеше. Него не можаха да го съборят. Не, той не падна. Само дето пиеше твърде много напоследък — ликьори, вино, английската бира „Елбир“ — сега той жадно смучеше всичко. Без пиенето сега му беше спукана работата. Защото бе останал сам. И стане ли нещо — отива, гаврътва една чаша — и е готов за действие. Готов да върши надзор, да се грижи работите да са наред и да вървят и да удари когото трябва през ръцете. И ако някой посмее да го пипне, тогаз ягужинското му гърло ще зине, очите му ще се опулят и той ще ревне с дебел глас:

— Дю-ю-у!

Хората се страхуваха от тоя заплашителен рев, от него трепереха прозорците. И той оцеля. Но беше недоволен.

Навремето той казваше за Данилич, за господаря на Ораниенбаум:

— Menschenkot! Пладнешки разбойник! Хунцват! Короновано сърце е сложил на герба си, а вътрешното му сърце мишките са го изяли! Гнило дърво! Пакости на долните хора, а нагоре се разсипва да ласкае! Все му е едно дали ще има загуба държавата! Само за едно е петимен: да го признаят болярите за свой човек, принц Кушимен! Данилич е намислил да сложи в джоба си всичките руски Европи. На всяка манджа мерудия иска да е. Стипца, адски съветник Ахитофел! Прегорди Голиат!

И веднага след туй намекваше за нощните разговори на Александър Данилич с балдъзата му:

— За какво ли му е изтрябвала Варвара, когато всичко му е в джоба?

А когато се научи за тез широкошумни ругатни, Данилич се изказа за Ягужински кратко: „Пиянище“.

Но сега, когато херцогът изхвърча много нависоко, Ягужински не падна, не бе заточен — вечерно време той се заключваше. И седеше сам. Сега жена му рядко влизаше при него. Тя беше умна и сипаничава — сякаш кокошки я бяха кълвали по лицето. Той не обичаше да я гледа в лицето, обичаше гледката й отстрани или изотзад, ама лицето й да не се вижда. А сега беше престанал да я гледа и отстрани. Сега си мислеше.

Броеше на пръсти: Остерман е потаен човек, мълкохапо куче, не се знае кого ще ръфне за крака. Апраксин е лакомник и мързеливец. Крадец. Господин Брюс е орта-будала, средна ръка човек. После идеха господата от гвардията, готованците, войската без война, а после кой? После болярството. Голициновци, долгоруковци, горделивите тутманици. Излизаше, че е останал само той, Паша, Павел Иванович. И не се уплаши, само много му дожаля за себе си, чак му се доплака. Из пъшка и си пийна елбир. После нареди да повикат пленения швед господин Густафсон, дето живееше в къщата му за разни домашни работи, а за какви? За музиката. Той му свиреше вечер, по време на неговите шумотевици, на пиколка и звукът на пиколката беше сладък и мъчителен, караше го да се просълзява, правеше го мек като восък. Той толкоз се мъчеше, щото имаше чувство и любезност, а не само дебел рев и гуляйджийство, както разправяха за него някои. Господин Густафсон му свиреше, Павел Иванович си посръбваше ликьор и гледаше над главата си — към потона, а той беше гипсов, по германска мода, а точно на средата маестро Пилман му беше изрисувал една гола мома, застанала сред цветя, и за по-смешно Павел Иванович му заръча да нарисува правилно фигурата на една позната актриса, и приликата беше голяма.

Сега Павел Иванович гледаше корема й, а после се загледа в стените с индийски тапети, а тапетите тук-таме вече бяха и скъсани, и изпръскани, и надупчени от куршуми, за смях.

Той ядеше много, храната беше подарък от различни дворове: от виенския двор метвурстът и маслините, а от датския анчовисите и пушената селда от бъчва; тъй като напоследък много пиеше, ядеше безразборно и от виенското, и от датското, а костите хвърляше под масата и слушаше музика.

Звукът на пиколката беше такъв тънък и кръгъл, досущ като гласа на някоя мома, като човешки глас, конто все преобразяваше разни чувства, усукваше се, плачеше, въртеше се като пумпал, изтъняваше чак до пищене, а сетне пак надебеляваше и накрая чак като че ли друг човек стоеше в стаята, а не шведският господин Густафсон. И след като шведът изсвири мъчителната си до просълзяване музика, Павел Иванович внезапно му каза да спре и да си върви. Изведнъж той беше си помислил, че, ех, хубаво щеше да е, ако сега именно той беше главен съветник, а не Данилич. Виж, туй щеше да е хубаво. А после пак се залови да брои: Апраксин е лакомник и крадец, и другите — и из един път — от музиката и от ликьора му дойде наум, че и Данилич на своя Василевски остров сега седи и брои. А кого другиго може да наброи? Пак същите и за капак — него самия, Павел Иванович. И на кого ще се опре тогаз? Защото все на някого трябва да се опре. Ще не ще, трябва да се подмаже на болярите. А ако намисли да им се подмазва, тогаз ще върне от Сибир Шафиров, чифутина; той е женен за Долгорука и ще му спечели всички боляри до един. А като върне чифутина, на Пашенка ще му вземат Мишин остров, който бе отнет от оногова и подарен на него. Три къщурки! Море! Брезова гора!

Само че няма да станат царе чифутинът и Алексашка! Няма да им се даде площадният човек!

Важното е да има на своя страна търговците, чиновничеството, майсторите, простолюдието.

Дю-ю-ю-у!

И започна същинската шумотевица.

Прехвърлиха го в кунщкамората една нощ, за да няма излишни мисли и приказки. Сложиха сандъка с всичките такъми в една шейна, затрупаха го със слама и го откараха в Кикин палат. Пътуват в тъмното някакви войници, карат нещо. Може фураж да е и на никого не му влиза в работата.

Пренесоха го всички пазачи, дори двупръстите помагаха. Те бяха сънени, още не беше се съмнало, и колко ли можеха да помогнат? Те светеха. Държеха в щипките си по една от най-големите свещи, които се намериха в Кикин палат, и внимаваха да не ги духне вятърът.

А в палата освободиха един кът, поместиха елена и пренесоха три шкафа. Два дена окачаха завеси, правиха стъпала; обковаха ги с алено сукно, украсиха ги със сърмени гайтани. И покриха всичко с червено платно, за да не пада прах. Монтираха навеса с лавров и палмов клон, изработка на господин Льобланк. На купола имаше дървена възглавница, дебела, с гънки, като че ли току-що я бяха взели от някой креват — тъй я беше направил господин Льобланк, — на възглавницата царска корона с топчета, а над короната стои на един крак държавната птица, орелът, сякаш й е студено или се кани да литне. С клюна си държи лавров клон, с ноктите — буквите П и П.

Когато го монтираха, счупиха лавровия клон и едното крило. Льобланк ги поправи, боядиса ги отгоре и за поправката поиска да му платят отделно. За тоз навес и за чукана той беше получил доста пари и се канеше да си замине.

Разковаха дори дюшемето и господин механикус Ботом напъха отдолу разни железни пръчки и пружини, тайните чаркове.

И го сложиха да седне. Той гледаше през прозореца. А от двете му страни турнаха шкафове с разни дрехи, също негови, до прозореца окачиха гвинейския папагал. В ъгъла сложиха кучетата: Тиран, Еоис и Лизет Даниловна.

Тъй я кръсти той, като да беше родна сестра на Данилич. Викаше й тъй на шега, за смях. А тя си беше кучка, рижава, от английска порода.

А в ъгъла стоеше кобилата, също Лизета — но тя се беше проскубала, затуй я покриха с разкошен чул, а на чула също бяха изрисувани буквите П и П.

Но после взеха да се съмняват. Кучетата, иди-дойди, кучетата не само ги пущат в стаите, особено чужденците, но дори и кокали им подхвърлят, както подобава на образовани хора, и ако кучетата са дресирани, носят насам-натам разни предмети, показват си ума и по тоз начин радват гостите. Но кон в палата си е пущал само Калигула, римски император, един такъв, дето по-добре да не го споменава човек. Не бива таквоз важно зрелище да бъде превръщано в яхър. Макар тя да беше любимата му кобила и да бе