Характер не получи. Само се сдоби с подозрителни знаци по тялото. За хватки с пушка вече не го биваше. Апшит, тоест отпускно писмо, няма. Такъв се върна той в град Петерсбурк. Отпаднал от служба войник от Балков полк. В покрайнините имаше гостилница, пред нея кошници от липова кора и върбови пръчки, и от тях трима маркитанти вадеха и продаваха симити и водка. Той седна в гостилницата и се заоглежда, беше намислил да се хване на някаква работа. Пари имаше, от просяшките, дето ги беше скътал из пътя. Медни пари пет петачета и всичките до едно от новите пари, с държавните птици, под птиците с по пет точки. А старите пари и копейки, където имаше ездач с копие и кант околовръст, тях никой не ги даваше: криеха ги. Онез пари се смятаха за добри. Имаше и още три парички, които войникът опитваше на зъб, и за тях той си имаше едно наум дали не са измамнишки, щото ръбовете им бяха гладки, нямаха резки. Измамнишките пари също вършеха работа, ала медните измамнишки пари вървяха много по-евтино от старите. Туй беше загуба.

И точно когато той опитваше паричките на зъб, в гостилницата влязоха, хванати един за друг, трима слепи старци: единият — дебел, рижав, с шаячена дреха, другият — среден човек и третият също, а ги водеше един побъркан, на когото му се мяташе главата. Той ги въведе, настани ги на съседната маса и тогаз престана да мята глава, а старците отвориха очи и всичките излязоха окати. Поръчаха си симити, почнаха да пият чай и си поискаха фабрична захар. Пиеха шумно, сърбаха, а после почнаха да си говорят и говореха тихо. За някакви ленти, за сърмени гайтани, другият за восък, а третият си мълчеше. Пак си поприказваха и войникът чу: „магистрат“, „бурмистър“ — и само толкоз, повече нищо не чу, много тихо си приказваха. В гостилницата влезе някакъв момък, поклони се на тримата старци, а те рекоха на побъркания да се махне и младият седна на масата им, но малко настрана. Тогаз войникът излезе в пруста; побърканият беше там, беше навирил глава и наливаше водка право в гърлото си. Войникът му даде да си замези със симит и го попита: „Чий син си?“

— Цанил съм се при тез търговци за побъркан. А ти откъде си?

— Аз съм отпаднал войник от Балков полк.

После войникът даде на побъркания две парички, за да му разреши да пийне една глътка от водката. След туй се разприказваха. Побърканият му разказа, че се преструвал на побъркан, а чий син е, отдавна бил забравил и не искал да си спомня, правел се, че е останал без памет и дори пред търговците не се издавал. Търговците били богати, а той ги водел да просят наужким милостиня. А първият, рижавият и дебелият, продавал на едро галантерия, вторият също бил търговец на едро, негов зет, а третият държал с ортаци някаква свещоливница или гайтанджийска фабрика, и повече не искал да я държи и заради туй липсал. Че виждали по-добре от тях двамата с войника, ама ходели тъй, за да избягнат големия данък, който им бил наложен. Ходели си тъй, хванати един за друг, техните разправяли, че са липсали, те самите се били зачислили в някакво старопиталище, а навсякъде си имат хора, които им въртят работите. А той се е цанил при тях за побъркан и му дават храна, дрехи и всичките пари, които изпросят. Че той е същинският просяк. Че тъй било станало от някое време насам — туй го знаел от старците, — откакто онзи изпаднал под чехъл и взел да се подмазва на болярството, а преди туй бил търговски магистрат и тогаз не ставало нужда търговците да липсат.

На войника от Балков полк му се дощя да викне: „Слово и дело!“ и дори погледна побъркания с изумели очи, но побърканият го попита:

— Балк не ти ли е казвал какво расте в гората?

Войникът набърчи чело, за да си помисли каква гора го е патила побъркания и да си спомни какво е казвал Балк, но побърканият сам му отговори:

— В гората растат тояги.

Тогаз войникът отмени решението си и не викна нито слово, нито дело.

— Знам ви що за стока сте вие, войниците — рече му побърканият, — дръвници и самохвалковци.

И тез думи накараха войника от Балков полк да разпери ръце, да се умири и да попита не може ли да се намери някоя службица за него, защото вече, кажи-речи, не е и войник. Дори Балк, командирът, и той се е дянал някъде. Характерът му е загубен.

— Дай пари — каза му побърканият и поясни: нека войникът му даде всичко, което има, а той ще го нареди някъде. Войникът му даде пари, но не всичките, остави си две петачета. И побърканият го научи да отиде при момъка, който седи със старците, и да му се примоли да го вземе във фабриката.

— Няма никакво съмнение, сйор Лежандър, той беше способен човек. Но погледнете тези крака! Такива крака трябва да ходят, да ходят и да бягат. Те не могат да стоят на едно място: ще паднат, защото не представляват никаква опора. Не търсете в тях развити мускули, мускули дебели и гладки, каквито имат величавите хора. Това са само сухожилия. Това са два конски крака.

Беше недоволен от краката, защото краката бяха тънки и в тях нямаше никаква радост за ръцете му. И все се щураше насам-натам, мачкаше восъка с ръце, но не посягаше за шпатулата. После погледна восъка в ръцете си, стисна го още веднъж и в очите му се появи игра. Замеси в юмрука си змийска кръв и пак го погледна, присви очи. Позатопли го пред отворената пещ. Бодна го с шпатулата и после тегли върху топката