нощя. И господин министърът Волков се върна веднъж — прежълтя, препусна за втори път, върна се — пребледня. И господин Вюст все шеташе нагоре-надолу и дрехите му залепнаха за гърба от пот.

А когато му дойде времето, херцог Ижорски собственоръчно отвори прозореца, за да пусне лек ветрец в двореца. Кой лежеше там, в страничната стая? Мъртвец ли? Жив ли? Не е там работата. Работата е — кой ще бъде? И той пусна вятъра. И вятърът влезе не като вятър, а като барабанно трополене: на двора бяха започнали да бият барабаните на господа гвардейците, на лейб-Меншиковия полк. И господата от Сената престанаха да се препират кой ще бъде, и тогаз всички разбраха: да, точно тъй, женско царство настава.

Виват, Полковничке!

Туй стана някъде към три часа след полунощ.

И тогава той разбра: нареди се, всичко се нареди! — птичката е в ръката му! Тогаз малко го поотпусна, а той си помисли, че съвсем го е отпуснало — и тръгна да се поразтъпче.

Взе да броди из двореца и хвана ръце зад гърба си, и го поотпусна още малко в сравнение с по-рано — беше се изморил.

А в пет и половина, когато влезе в стайчето, а онзи още лежеше неоправен — съвсем го отпусна.

И си спомни Данилич от кого беше получил своята държавна сила, с кого беше се целувал, с кого беше претапял камбаните за топове, с кого бяха претапяли сребърни съдини, за да секат пари — що имане бяха съсипали, — кого бе лъгал.

И ето че само за един-едничък миг сякаш пак се превърна в Алексашка, който спеше на един креват със стопанина, очите му се зачервиха, заприличаха на вълчи, станаха злобни от мъка.

И тогаз — Екатерина възрида.

Всичко живо, което чу за първи път този рев, се изплаши, усети — намери се господарка. И трябва да се реве. И цялата къща ревна, и откъм улицата изглеждаше разнообразно ревяща.

И нито господата от гвардията, които бродеха из двореца като коняри из селска мера, господата от гвардията — първите дворяни, нито сивкавите старчета — господата от Сената, и никой от слугите не забелязаха, че в къщата е влязъл господин граф Растрелий.

А той вървеше, като се подпираше с бастуна си, и дишаше силно, бързаше да не закъснее, в ръцете си държеше дюкянджийски аршин, с каквито се мери дюшеклък или кадифе за рокля. А отпреде му ситнеше господин Лежандър, калфата му, с кофа, в която имаше бял гипс, сякаш беше тръгнал да белосва стените.

И когато влезе в страничната стая, художникът отдръпна завесата на балдахина и погледна Петър.

— Няма да стигне — каза той прегракнало и кратко на Лежандър. — Трябва да докупим още, а къде ще намерим по туй време?

После отстъпи назад и погледна отдалеч.

— Колко пътя съм ти казвал, господин Лежандър — изграчи той недоволно, — по-малко да киснете в остериите и повече да обръщате внимание на работата си. Но ти си купил малко и сега ще останем без крака.

И начаса се извърна към влязлата Екатерина, при което наклони цялото си тяло.

— О, майко! — произнесе той. — Императрикс! Височайша! Снемаме подобие от полубога!

И внезапно се задави, напъна се с всичка сила и от очите му рукнаха сълзи като грахови зърна.

Той запретна ръкави.

И след половин час излезе в залата и изнесе на блюдо подобието. То току-що се беше втвърдило и маестрото вдигна нагоре малкия си дебел пръст, за да предупреди, да не го пипат, да не се втурват да го целуват.

Но никой не се втурваше.

Гипсовият портрет гледаше всички с яйцата на издутите си очи, на челото имаше две бръчки, и устната му беше изтеглена наляво, а скулите му се бяха налели с материя и гняв.

Тогава художникът видя: в залата между господата от Сената и господа гвардейците припкаше и се заклещваше един дребничък мургав човечец, той напираше, ала не го пущаха. И маестрото изду устни от важност и задоволство и лицето му заприлича на жабешко, защото мургавият беше господин Луи де Каравак и този сръчен художник бе закъснял.

Дук Ижорски дръпна маестрото за ръкава и врътна глава: да си отива. И маестрото остави гипсовото подобие и си отиде. Той отнесе със себе си в една проста платнена торба второто лицево подобие — восъчното, краката от гипс и ходилата и дланите от восък.

И гипсовото подобие гледаше всички.

Тогаз Екатерина възрида.

Той не се отби вкъщи, а замина с Лежандър направо за Формовалния хамбар. Живееше в Леярската махала, срещу Леярския двор, а работеше съвсем близо до Двора — в хамбара. Той обичаше този хамбар.

Хамбарът беше солиден, строен от греди, в него палеха голяма пещ, беше топло, а околовръст се виждаше само сняг, защото отпред беше Нева.

Работниците раздухваха огъня с духалото, той притича с бързи крачки през работилницата и проропта:

— Ррапота!

Той знаеше само тая едничка руска дума, а с преводача работата не потръгна, той пръскаше слюнки и преводачът не можеше да превежда, не насмогваше. Изгони преводача. И се оправяше с тая дума и с ръце. Разбираха го.

Той обичаше червената, нажежена светлина от пещта и полумрака, защото във Формовалния хамбар бялата светлина влизаше отгоре, от купичката, и беше бедна. А стените бяха без прозорци, кръгли и лъщяха от топлото. Тук имаше топове, леярски форми, правени от него, восъчни, гаубици, малки топчета и части от топове — артилерийски работи.

Той се втурна в стаята си, странична, полутъмна — с малко прозорче под тавана, — там имаше небоядисана маса и пейка и също гореше печка, по-малка, а по лавиците се виждаха винтове и тръби за бомби и гранати, и една голяма плоска манерка с ром. В ъгъла беше сложил един сбъркан топ, за да може да показва на всички неправилността му. Той беше отлян още по метода на Виниус.

Сложи в ъгъла чувала, където се намираха главата и формите, хвърли официалната дреха и се залови за работа. Нареди по масата малките хартийки, които извади от джоба си, и започна да ги преписва на големи листове. Изрисува заглавието бавно, със скърцане, като се любуваше на дебелите букви с тънки опашчици, които приличаха на поклони.

И написа на листовете огромно количество дивотии, неясни и недовършени думи — бележки — и ясни числа, ту дребни, ту едри, накъдрени — мерките. Почеркът му приличаше на танец на джудже или пък ако из един път на хартията изникнеше храсталак: с полети, със свински опашници, с ченгелчета; внезапно, грубо натискане, тънко изсвирване и мастилено петно. Такива му бяха бележките и само той можеше да си ги разбере. А до цифрите чертаеше пръст и цифрите се събираха около пръста като риби около храна, и започваш(r) обем и вълна — туй беше мускул, и бликаше дебела фонтанена струя — и туй беше изпънатият крак, и езерото с водовъртеж беше коремът. Той обичаше пращенето на водата и мускулите му приличаха на пращящи струи. После изхлипа с перото през цялата страница и свърши.

Отдалечи листа, погледна го начумерен и с тревога. Поседя тъй разтревожен. Суеверно хвърли поглед към ъгъла, където беше платненият чувал с восъчното лице и частите от восък и гипс. Въздъхна и каза на господин Лежандър с такъв тон, като че ли сам се съжаляваше:

— Топла вода.

Калфата поливаше с вода късите пръсти и ги гледаше тъй, сякаш цялата работа беше в тях.

— Утре заран ще впрегнете моя файтон и ще идете във восъчната фабрика. Ще вземете бял, само бял.