човекът в разговор. И не разбираше думите, само се преструваше, че ги разбира — туй й почваше от дишането в гърдите и стигаше до устата й — като отговор и отговорът винаги биваше на място, тя улучваше право в целта. А разбираше само един човешки език и този език беше като растящо дете или като листата, или като сеното, или като момите на онзи двор от младите й години, които пееха песента.

И тя ще се накани да иде дотам, до Кришборх ц Мариенбурх. Колко пъти бе молила стареца да й даде балтските земи, ала той не й ги даваше. А сега ще се качи на златна полукарета с осем коня, впрегнати един зад друг, господата от гвардията, яхнали алести кончета, около нея като пиленца — и трябва всички жители да излязат да й се кланят още извън града. Ксендзът и кръчмарят, при когото слугуваше брат й в кръчмата, и пасторът, и курландчетата — всички ще излязат да я посрещнат. И после тя ще ощастливи някого и ще преспи у него. Всички ще се пребият да и прислугват!

Ала те всичките до един са измрели и няма защо да ходи дотам. Пфу! Мариенбурх! Какво ще търси там, на село? Свинете ли ще гледа? И замъкът е разрушен.

Време беше, отдавна беше време да тръгва, а тя не разбираше какво още се иска от нея, какво трябваше да направи днес. Тя ще плаче, после ще даде празник на господата от гвардията и лично ще им налива вино. Ще запретне ръкави и дори — от нея да мине — ще пие с тях. Но все пак по-добре ще е туй да стане след погребението. Те я обичат: matuska polkownica. Тъй си седи тя, просторна, дебела, открита. Изведнъж се сепна: не си ли дава твърде много свобода? Доскоро от сутрин до вечер се въртеше напета около стопанина, а сега сама си е стопанка и седи тук съвсем открита, Наоколо са само морета, рядка гора и тук-таме къщи — и тя отвсякъде се вижда, и сега всички чужди държави нея гледат. А краката й са бели, на тях още им се ходи. Тя не разбира тоз държавния език: дали да не омъжи Лизавета във Франция? Но Франция протака, а протакането иде от политиката и от туй, че Лизавета, Лизенка е копеле, признато чак след сватбата. Ох, работи, работи! Какво ли става там, в Сената? Всичко се крепи на Alexander, само на него, но той е толкоз фалшив, че не бива да му се вярва. „Да тръгваме, майчице“ или „Да поседнем, майчице“. Доскоро не приказваше таквиз дивотии. Отде-накъде ще й вика „майчице“? Тя ще го сложи на мястото му. Не бива тъй, не е хубаво. А какво е ставало преди двайсет години — кой ще седне да го помни, много работи са ставали с нея през тия двайсет години. И колко е стар! Сух и стар като… дръвник. Пфу! Старец! И вече на руски каза оназ дума, която бе възприела и обикнала:

— Ох, капнах.

Тогаз канарчетата се разцвърчаха в клетките: тез канарчета стопанинът ги бе отнел от Вилим Иванович, когато го екзекутира, и закачи клетките в нейната стая, тя да помнела. Тя напъха големите си и червени ходила в кечените пантофи и тръгна да нахрани канарчетата. И тогаз усети, че краката й се преплитат, че е пияна от снощи. А защо? Защото почнаха заговезни, само затуй. Той умря и след два дена почнаха заговезни. Не че чак толкоз й се празнува, но вчера се наложи. Щото се брои за празник. А Елизавет — Лизенка, много изпи, тя дори не беше очаквала, че тази Maedel [Девойка (нем.) — Б. п.] ще излезе толкоз държелива. А холщайнчанинът се съдра да повръща. Колко е слаб! Пфу!

Ах, защо ли Вилим Иванович, тоз любезен, същински любезен кавалер не беше с нея! Той би й казал: „Mein Verderben, mein Tod, mein Lieb und Lust!“ [Мое проклятие, моя гибел, моя любов и радост! (нем.). — Б. р.] Той знаеше, о, колко хубаво знаеше всичко. Къде трябва да ходи и кого да приема, и какво да пие, и какво може да каже, und alle Lustigkeiten — jeden Tag [И всякакви удоволствия — всеки ден (нем.). — Б. р.].

Клетките висяха над една масичка, а на масичката бяха сложени неговите неща, тия дни тя бе наредила да ги донесат в стаята й. И нещата бяха наистина елегантни, предмети на красив кавалир и те още миришеха приятно. Лулата му с украса от преплетени златни нишки — тя миришеше на ароматен и лек тютюн, златното портмоне — тя ще си го вземе и винаги ще го носи със себе си. Щраусовото перо и табакерката с прах за чистене на зъби. На онез бели зъби, засмените! Часовникът с нейния портрет на капака, изработен от маестро Коровяк, дето тя му го беше подарила. На портретчето си има бяла гръд и главата й е наведена на една страна. Само носът й е възголям. Тя избърса праха от часовника — съвсем нов часовник, хубав! И бисерите, що бисери му бе подарила! А копчетата може да зашие на новата си рокля. И Щраусовото перо ще прикрепи на голямото ветрило. Да, той беше елегантен, обичаше да се конти. И златният пупхен с малка шпага — това е богът на войната. О! А беше такъв учен и наистина ловък господин и й пишеше такива песни — „Welt, ade“ [Свят, сбогом (нем.). — Б. р.], — по-нататък не го помнеше. И умря като крадец, а сега тя би го накичила със злато от главата до петите! Той би се грижил за нея? Само още два месеца да беше дочакал. Покрай него и тя насмалко не си загуби живота. Фу! Загази като глупак, той си е виновен, беше непредпазлив, все се хвалеше. А сега можеше да ходи подире й, облечен като кукла!

Тя реши да изпрати в кунщкамората бога на войната като същинска рядкост, остави всяко нещо на мястото му и за днес забрави Вилим Иванович.

И точно в този миг иззад гърба й, надвиквайки приятното цвърчене на канарчетата, се чу гласът на стопанина:

— Ще тръгнем към Персия.

Този глас беше прегракнал, надебелял от тютюна, и беше неговият глас, на стареца.

Тя примря, а стопанинът се разсмя:

— Katrina! Прави хватки с пушка. Хо! Хо!

И туй беше не стопанинът, а гвинейският папагал на стопанина, който, докато онзи боледуваше, бяха преместили в стаята й и който през цялото време беше мълчал, а сега се разприказва. Идеше й да му извие врата! Защо ли мнозина толкоз обичат тия птици и плащат сума пари за тях? И реши и него да го прати в кунщкамората, когато пукне, а за да пукне по-скоро — няма да го храни.

Време беше, отдавна беше време, и тя се разбърза, дрънна със звънчето. Начаса влязоха придворните дами и тя се зае с измиването и мазането.

Донесоха изрисувана кана в изрисуван леген и туй беше голяма новост, французка мода: и каната, и легенът бяха от дебела хартия, намазнена и държи водата по-добре от порцелана. А в каната имаше вода и тя започна да се плиска, и си плисна датска вода на гърдите.

Датската вода я правеше аптекарят Липголд от нюфарова вода, бобена, краставичена, лимонова, от бриония и цвят от лилия. За нея се вземаха седем бели гълъба, помощник-аптекарят ги оскубваше, отрязваше им главите и ги изкормваше: после ги счукваше на ситно — и във водата. И я дестилираше. Тя много обичаше тая датска вода за лице. Плискаше се с нея и разтриваше с ръка гърдите си.

А венецианската вода, дето придава на мургавата кожа белота, я изля от гняв връз главата на придворната дама. Таз вода беше майско мляко от черна крава и не й трябваше, туй тя вече го бе казала на придворната дама. Тя не беше мургава, имаше си своя, натурална белота, и се развика с дебел глас и изля тая вода връз главата на придворната дама.

Другото вече щеше да стане бързо: разтри се с помада от овнешки крака и лилии — за мекота и блясък, а, кой знае защо, краката си разтри с восък. Помръдна уши и изрисува на слепоочието си три сини жилчици, във формата на елхичка — за означаване на главоболие.

Със синапено масло си разтри дясната ръка.

Наметнаха й черните агажанти.

Тя стоеше търпеливо.

Нахлузиха й на главата фонтанжа, черен и бял, и надиплиха на раменете й черната мантия.

И тогава обута, облечена, дебела, бяла в черно и бяло, Марта понесе гърдите си напред — към парадната зала.

И поднесе лява ръка, измита с ангелска вода до лицето си, позатули лице — уж че от скръб, — откъм залата се носеше воня.

А когато влезе в залата — пак видя всички господа чуждестранни министри. Господа чуждестранните представители се събираха тук, за да я гледат как плаче от десет заранта до два часа подир обед. И тя зърна Левенволдчо, младия със стреличките, с мустачките — и разбра, че ще го направи приближен. После погледна настрана и видя Сапега, годеника на племенницата си, още, кажи-речи, момченце, и разбра, че ще го направи приближен.

Марта поднесе дясна ръка до лицето си. Онуй в ковчега не беше за гледане…

И сълзите й рукнаха като едър дъжд.

Екатерина възрида.