Балк.

Шибнаха го десет пъти.

— Глупак — му рекоха, — сега изобщо няма никакъв полк на господин Балк.

И двамата си казаха на разпита каквото имаха да казват, а после показанията им бяха прегледани от когото трябва и се видя, че думите им не си противоречат кой знае колко и че нито майката, нито синът не си променят думите. А онзи рижавият, с косата, сега трудно може да бъде хванат, щото се бе минало много време.

Но тогаз започна голямата промяна, бе наредено всички да се изгонят за многодетно здраве на царя, и майката и синът бяха изгонени. Изведоха ги затворническите надзиратели до караулката и им рекоха:

— Пръждосвайте се!

А синът беше сдъвкал прошението си за характера, цялото го бе изял, за да не го намерят, и да не загази още повече, и не можа да си подаде прошението, и си отиде от град Санктпетерсбурк, както бе дошъл — без характер. Но синът и майката не се срещнаха. Те вървяха по различни пътища и слабееха. Щото на кое се крепи просяшкият занаят? На покорството и на умението да си отваряш очите. Просията прилича на търговията, все едно че продаваш тайно восък. Само че сега продаваха не восък, а покорство и гладка дума на младите, и спъната дума на старите — за да видят, че си толкоз кротък, че чак не можеш да приказваш както трябва. Те продаваха от къща на къща просяшката стока и не изкарваха кой знае колко от нея, защото вървеше евтино. А очите им бяха сведени, и очите им бяха отракани и виждаха през тарабата като през джам. И ръцете им бяха извърнати и слагаха в торбата онуй, което бяха видели очите. Тъй те стигнаха, всеки по свой път, до тяхното село, и край селото се срещнаха, и се запътиха към къщи, без да се гледат.

А пред къщи ги посрещна едно охранено черно куче п взе да лае и да се зъби, зъбите му чак скърцаха. Тогаз от тяхната къща излезе синът на кмета, изтри си устата и ги попита:

— Какво искате?

И махна с ръка:

— Разкарвайте се, разкарвайте се.

И тогаз майката седна под дървото, подпря се на него и вече не стана.

А войникът от полка на господин Балк се огледа наоколо и не позна нито къщата, нито хората, нито пчелина, нито майка си. И пое с военна крачка натам, откъдето беше дошъл.

Изродът повика с шестия си пръст писаря от средна ръка и му каза:

— Ела, че ми трябваш.

Зад слона, досами момчето без череп, те се споразумяха. И на другия ден писарят донесе на Яков една молба, дълга, написана по старовремски тертип — за пущане. Писарят беше човек на години, постъпил на служба още по Никоново време.

Всенижайшият раб Яков, Шумилин син, молеше да се смилят над него, злочестия, и бидейки готов да се лиши не само от шестте си пръста, ами и от всичките си нефелни ръце и крака, та чак и от живота си — да му повелят да не стои повече в анатомията, кунщкамора нарицаема. Не може вече клетият да си прекарва дните сред жаби и младенци удавени, и слонове, и той, нижайшият, вече е заприличал на животно покрай животните, а кой знае каква наука от него няма, щото не му е дал господ нито нос като хобот, нито нос под устата, а само едни шест пръста. И срещу туй си пущане той дава пет пъти повече спроти цената си и дорде е жив, ще дири овни осмокраки и къде има теле двуглаво или кон рогат, или змей крилат — той всичкото туй се наема да го докарва без плата и превозът да бъде пак от него.

В пет и половина се зазвъня халтаво и тънко: караулният войник в манифактурата на Апраксин заби камбаната — да тръгват всички на работа. Удариха клепалата в барутните работилници на Брезов и Петербургски остров, удари клепалото на свещоливницата на Виборгска. Станаха за работа и бабичките в Предачната къща.

В пет и половина не беше нито тъмно, нито светло, валеше сив сняг. Файтонджиите започнаха да духат фитилите на фенерите.

В пет и половина в гърлото му заби едно звънче и той умря.