накъдето им очите видят волжките рибари, онез, дето ловят риба из оборите и хамбарите. Утре ще ги пускат, да пукна, ако не е тъй! А вие сте едни никакви, чак ме досмешава.
И тогаз единият от тримата, с дългата коса, сигурно разпопен поп, изхриптя дълго над масата.
— На днескашния ден умира от лула тютюнджийска.
Не след дълго във фортината влезе господин полицейският капитан, а подире му двама стражари с кречетала — и капитанът прочете указ: да се затвори фортината, за многолетно здраве на императора. Той си пийна над чебъра, стражарите също. И си отидоха всички, които още отрано знаеха всичко, всички майстори, които се бяха затъжили, и германци, и шкипери, и файтонджии, и всякакви.
ВТОРА ГЛАВА
Не е ли по-добре да живее човек, отколкото да умре?
1
В кунщкамората имаше доста работи. Тя бе основана в Москва и отначало беше малка стаичка, а после я преместиха в Летния дворец, в Петерсбурк: там имаше две стаички. После стана кунщкамора, тухлена сграда. Тя беше малко настрана от другите, в двора на Смоларската фабрика; в нея беше събрано всичко и живо, и мъртво, а за пазачите имаше отделна къщурка към сградата. Пазачите бяха трима души. Единият се грижеше за тез, дето бяха в стъкленици, другият за чучулите, изтупваше праха от тях, третият метеше залите. После, когато по важния процес екзекутираха Алексей Петрович, цялата кунщкамора, всичко неестествено и неизвестно бе прехвърлено в Леярската махала — в Кикин палат. Тъй се местеха натуралните от сграда в сграда. Ала там беше далеч, всички взеха да пристигат и да се отбиват не чак толкоз охотно и прилежно. Тогаз захванаха да строят кунщхаузи на главния площад, тъй че отвсякъде да го заградят с главни работи: от едната страна — сградата на всички колегии, от другата страна — крепостта, от третата — кунщхаузите и от четвъртата — Нева. Ала сега-засега в Кикин палат идваха малко хора и не показваха нужната прилежност. Тогаз бе намислено всеки да получава при разглеждането на кунщкамората някаква полза: който се отбиеше там, го черпеха или с чашка кафе, или с чашка водка, или с унгарско вино. А за мезе даваха цукерброд. Ягужински, генерал-прокурорът, предложи всеки, който поиска да гледа рядкостите, нека плаща по една рубла за вход, от което би могло да се събере сума за издръжка на изродите. Но туй не се прие и дори взеха да дават водка и цукербродчета безплатно. Тогаз доста повечко хора взеха да се отбиват в кунщкамората. А двама писари — единият на средна възраст, другият стар — се отбиваха и по два пъти на ден, но на тях пък рядко им даваха водка, а цукербродчета никогаж. Даваха им симит, геврек, някои път кифла, а някой път и нищо не им даваха. Писарите живееха наблизо, в малките къщурки.
А ги развеждаха из кунщкамората, за да не повредят или отмъкнат нещо, господин подбиблиотекарят или пък пазачът. Или главният изрод, Яков. Яков освен туй палеше печките. В Кикин палат беше топло.
2
Златни от тлъстина младенци, лимонени, плуваха с ръчичките си в шпирта, а с краката се отблъскваха като жаби във вода. А до тях — главичките им, също в стъкленици. И очите им бяха отворени. Всичките между една и две годинки. И детските глави гледаха с живи очи: със сини като метличина, с тъмни; с човешки очи. И където беше отрязана главата — човек можеше да си помисли, че ей сега ще бликне кръв, — толкоз се запазваше всичко в житната водка!
Пуерискапут № 70
Възмургава. Очите гледат накриво като че ли от неудоволствие — и веждите са малко дръпнати. Носът е къс, челото широко, брадичката остра. И понеже е жълта на цвят и важна, тази глава е хем като на малко дете, хем като на монголски княз. По нея се чете спокойствие и устните й са без усмивка, натежали. Момченцето бе донесено от Петропавловската крепост, неизвестно от коя килия и от коя булка. По онова време там лежеха три булки, третата беше една пленена финландска мома, на име Ефросиния Фьодорова. Тя лежеше по процеса на Алексей Петрович, престолонаследника, сина на Петър, и беше негова любовница, тя го бе издала. Та тя роди в крепостта. Главата гледа с тежките си клепачи всичко наоколо недоволно, важно, като монголски княз — сякаш примижава срещу слънцето.
Залата беше голяма, слънцето доста се задържаше в нея. Дъждът навън не беше страшен. Беше топло. И на различни места беше разпилян.
Господин Буржоа
Той беше великан, от френска порода, от град Кале; телохранител и пияница. Бяха го взели заради ръста му. Три аршина и четвърт. И дълго му търсиха жена по-височка на бой, та да видят какво ще излезе от тая работа. Може пък да произлезе висока порода? Нищо не излезе. Беше висок, пияница — и никаква друга полза нямаше от него. Роди син и две дъщери: обикновени хора. Ала когато умря от зла Венера, му одраха кожата. За Рюйш. Чуждоземецът Еншау се зае да я обработи, много се хвалеше, вече близо година я държеше, все не я даваше, а само искаше пари и вдигаше врява. А самия Буржоа го изкормиха. Стомахът му е накиснат в житна водка — и е голям като на бик. Той стоеше в стъкленица, в шкафа. А отделно стоеше скелетът на господин Буржоа. Голям и което е най-интересното от всичко, прояден от Венера като от червей. Тъй господин Буржоа беше в три вида: кожата (дето има да я дава майстор Еншау), стомахът, а скелетът — на свобода.
А в третата зала се намираха животните.
И всеки, който се отбиваше и гледаше, си мислеше: ама че лъскави, тлъсти животни има по чуждите земи.
Животните стояха тъмни, лъскави, с остри и тъпи муцуни, и муцуните им бяха като здрач и гледаха през стъклените стени. Пришълци от цялата земя, големи клечки, западняци.
Маймуната в стъкленицата седеше кротко, муцуната й беше лилава, строга, тя приличаше на католически светец.
По масите бяха наредени минерали, те святкаха със земни блясъци. И вкаменено жито от Копенхаген.
И всеки, който се отбиваше, гледаше шкафовете и дълго се звереше: ама че натурални! А после се натъкваше на онез животни, дето не бяха в шкафове. Без шкафове, на свобода бяха руските животни или онез, дето бяха умрели тук, на руска земя.
Белият сибирски хермелин, гущерите.
Слон
Той стоеше до една бяла къща, а хората наоколо му викаха като маймуни, в хор:
— Шахиншах! — И падаха на колене.
После започна да се изкачва по една стълба. Ушите му натежали от злато, хълбоците му покрити с малки слънца, наоколо въздух, долу стъпалата широки, сиви, топли. И когато се изкачи, водачите му викнаха една
