— А набавихте ли, господин Льобланк, онзи дъб — за нас с графа, нали си спомняте? — онова парче от най-хубав дъб, което трябваше да издълбаете — както ви бяхме поръчали ние с графа, а?
— Не съм го набавил — каза Льобланк, — защото не съм гробар, а архитектурен резбар, а тук от дъб само ковчези се дълбаят, и туй е забранено със закон, и никой не ще да ми продаде, хиляда майката — и този път той пак каза последната дума на руски.
Той не пиеше бира, а все водка и изведнъж се разкрещя и сграбчи господин калфата Лежандър за реверите и почна да го друса.
— Ако не ми кажеш защо твоят граф търси под дърво и камък восък, а аз трябва да намеря този дъб — отивам в канцеларията и, хиляда майката, ще кажа, че помагаш да се правят щемпели за забранени пари, и тогаз ще опиташ supplice des batogues или du grand knout! [Наказание с тояги или бой с камшик (фр.- руски). — Б. р.]
Тогава господин калфата Лежандър стана кротък и каза тъй:
— Восъкът е за ръцете и краката, а дъбът за торса.
И те помълчаха известно време, а Льобланк захвана да мисли и да гледа Лежандър, и дълго мисли, а когато го намисли:
— Е — каза той тогава спокойно, — значи, горе наистина се канят да заминават при родителите си? Не се тревожи, вече съм правил един такъв торс.
После си избърса мустаците и каза:
— Мен туй не ме засяга, аз съм прям човек и не обичам, когато хората си кривят душата. Аз ще ти дам бутилка флорентинско и един пакет тютюн брезил, той е по-хубав от вирджинския. Мен туй не ме засяга. Щом спечеля още три хиляди франка, заминавам си от тази страна. Пино е също толкоз майстор, колкото съм и аз. Само че той реже рокайли, а аз всичко. Освен туй мога да работя и камък, което би трябвало да знаеш, а той — само дърво. А такъв дъб наистина трудно се намира.
Тогаз калфата, господин Лежандър, взе да си подсвирква и запя с тънък глас една френска песенчица, че той — ран-рон — срещнал в гората една мома и взел да я гъделичка, да я гъделичка, а накрая съвсем я рон-рон, а господин Льобланк разказваше за дървото сесафрас, което в Русия не расте, после се разплака и издекламира от одата на Филип Депорт, написана при раздялата му с Полша:
Adieu, pays d’un eternel adieu! —
[Сбогом, страна на вечната раздяла! (фр.) — Б. р.]
защото в мислите си бе видял как е спечелил своите хиляди франкове (и не три, а цели петнайсет) и как си заминава за град Париж от това блато. А където, Полша, там и Русия — на него му беше все едно.
И тогаз във втората зала се появи Иванко Зъба, същият Иванко Жузлата, или Комина, или Иван Жмакин. Мина пъргаво през втората зала, погледна кое как е и си продължи по пътя, но го спря един майстор шивач и му каза:
— Чакай. Твоят лик ми е познат. Не си ли майстор шивач?
— Позна — каза Иванко, — тъкмо майстор шивач съм, а какво пее тоз германец? — И кимна към Лежандър, и намигна на един познат файтонджия, който смучеше квас, и пак се изсули от залата с пъргавата си походка.
А на втората маса наистина седеше един германец и пееше немска песен.
Това беше господин помощник-аптекарят Балтазар Щал. Той бе дошъл тук от Кикин палат, от кунщкамората, и беше толкоз слаб и висок, целият луничав, че всички в Петерсбурк го познаваха. Но той не идваше често във фортината. Беше назначен в кунщкамората, за да сменя винения дух на натуралните. Годишно за тия натурални отиваха до сто кофи водка, от която се правеше виненият дух. И понеже сменяше този винен дух, той, помощник-аптекарят, целият се бе вмирисал на него, и отсреща му седеше друг помощник-аптекар, човек на прочутия аптекар Липголд, от болничната аптека, от Царицина ливада, и той беше стар германец, тоест, кажи-речи, руснак. Още баща му се бе родил в Германската махала в Москва и затуй му викаха „стар германец“. Инак си беше още млад.
Господин Балтазар допя песента, че той ту стои, ту върви, без да знае накъде — и обясни най-сетне на другаря си, стария германец, че заради туй е дошъл във фортината, щото изродите са изпили всичкия винен дух. Той ги псуваше. Изродите били общо четирима души и главен изрод бил Яков, най-умният измежду тях, и заради туй Балтазар го бил назначил за командир на всички изроди, които са глупаци. Никога не му се било случвало тъй да брутализира или да проявява лоши тентамина, чак до вчерашния голям гезауф, когато той, Балтазар, намерил заранта всички изроди почти болни от гнъсното пиянство, и на това отгоре трябвало да ги цери, защото са натуралии.
Тогаз старият германец каза:
— Тссс! — и с туй изрази, че разбира трудното положение на господин Балтазар и порицава изродите.
А днес, каза Балтазар, предвид на това, че господин Шумахер е в чужбина и той, Балтазар, сега замества този велик учен (а това е работа от огромна държавна важност, но по-добре да си мълчи, защото в две стъкленици при него специално се пазят две такива човешки глави, за които няма да каже нито дума, и ако тези натурални се развалят, тогаз ще се вдигне такава врява, че по-добре да не си мисли за това), отишъл в жилището на господин архиятъра Блументрост, за да рапортува и да поиска нов винен дух, тъй като стария изродите са го изпили до капка.
На това място старият германец каза: „О!“ — и по този начин изрази едновременно, че уважава тези известни лица и съжалява, загдето те са принудени да се главоболят заради изродите, но че не иска да научава подробности за някакви си държавни глави.
— А какво направи секретарят на господин архиятъра? — внезапно го попита господин Балтазар. — Напъха докладите ми под мастилницата, развика се и започна да ми тропа с крака, че когато царят е болен, няма какво толкова да се грижа за изродите — и рраус, рраус, изблъска ме от стаята. Тъй се разигра тази трагедия.
— Ссс! — каза старият германец и поклати глава, показвайки по този начин, че макар да смята Балтазар за прав, не може да става съдия на такива големци.
После каза, за да отклони разговора настрана от тези обидни спомени:
— Да, действително, разбира се, макар че там горе като че ли наистина са много болни, и господин Липхолд ми каза, че господин архиятърът вече бил изпратил човек в Холандия да поиска consilium medicum [Лекарски съвет (лат.). — Б. р.] от господин Боергав, защото тукашните доктори не знаят такова лекарство.
Тогава, вече съвсем успокоен, господин Балтазар Щал вдигна пръст и каза тихо:
— Интересно какъв ли интеррегнум може да настъпи тук! Но по-добре да не говорим! Господин Меншенкопф, ето кой ще управлява — кълна се. Но нито дума за това.
Ала когато погледна стария германец, отсреща му нямаше жива душа. Старият германец се беше изпарил; уплашен от неприличния разговор, той се намираше вече в първата зала.
А в първата зала седеше един рибар и пиеше, и в това време край него минаваше Иванко, и рибарят неочаквано го спря, загледа го и каза:
— Чакай, май че те познавам, виждал съм те някъде. Не си ли ловил риба по Волга?
— Позна — каза Иванко и присви очи, — ловил съм риба по Волга, същият съм.
И после отиде с чевръстата си походка в ъгъла и седна до масата, а под масата се бе стопила локва от всички крака, и край масата седяха всякакви хора.
— Чак ме досмешава — тихо каза Иванко, — като гледам, че сте се събрали все едни никакви хора.
И почти всички хора, щом забелязаха Иванко, се разотидоха кой накъдето види, а останаха трима.
На тез тримата Иванко им каза:
— Е, сега вече ще стане големият джумбуш. Котаракът ще пукне не лятос, не есенес, не във вторник, не в сряда, а в сив петък. Във файтонджийската махала вече изпосъбраха конете и потеглиха от пощенската палата — да карат смъртта в Немско. Мен чак ме досмешава — гледам, щурат се все едни никакви хора. А утре всички ще ги пускат.
И тримата попитаха: кои всички?
— Ще пускат — отвърна им Иванко Жузлата — шивачите, дето шият с дъбова игла, и ще пускат
