А 92-те топчета бяха 92 глави.
И заранта дойде за доклад, онзи още спеше. Той постоя.
После окото се отвори, туй беше знак, че слуша. И с тих глас, дори не с глас, а сякаш с вътрешно гъргорене, досами ухото, бе докладвано. Но окото пак се затвори и Мякинин си помисли, че другият е припаднал, и стоеше и се съмняваше. Но тогаз се изтъркули една сълза — и с таз сълза бе даден знак, че е разбрал. А с пръстите друг знак, Мякинин и него не го разбра: я да си върви, я няма как, щом сме се захванали за тая работа, трябва да я довършим, я абе, зарежи я, вече ми е все едно.
Тъй и не можа да разбере, а когато се прибра в стаичката, вече не заскрибуца и полека избута сметалото с крак. И него ден забравиха да му донесат ядене, Седеше си гладен и не си лягаше да спи. После чу: нещо не е наред, оттатък ходят и шумолят като мишки по таван, а после стана тихо — и пак има нещо съмнително. Призори накъса тихичко всичко, което бе подшил, накъса го на ситни парченца, огледа се и го набута в ботуша си. А числата записа с арабски цифри на скришно място, за в случай че ако потрябва, да може пак да ги сбере и докладва.
След един час вратата се блъсна и влезе Екатерина, нейно величество. Тогаз Мякинин, Алексей застана мирно. И нейно величество с пръст му посочи — да си върви. Той посегна към листовете, ала тя ги затисна с ръка. И го погледна. Мякинин, Алексей нищо не рече и си излезе. Вкъщи изгори в печката всичко, дето го бе набутал в ботуша си. А арабските цифри си останаха, само на скришното място, и никой не може ги разбра.
И доста нещо остана в стаичката.
За големите кражби от корабите, които той строеше — туй се отнасяше за генерал-адмирал Апраксин. И за почти всички господа от Сената — кой колко и за какво. Но само с посочване на големите подкупи и кражби, щото за малките не би му стигнала хартията да ги запише. Как търговците си крият печалбите, за търговците Шустови, дето върху хиляди и хиляди не плащат данък, а самите те се укриват, скитат кой знае къде, предрешени като просяци. Как господа дворяните укриват житото и изчакват да настане глад, че да натрупат повечко пари, имената им и още ред други работи. Останаха и къде са се дянали — за туй Мякинин не се замисляше.
Той беше рижав, с широко чело, дребна риба. Ако не беше Павел Иванович Ягужински, кракът му надали щеше да стъпи в оназ стаичка и нямаше да го изгони оттам лично Екатерина.
Призори тримата сенатори отидоха в Сената и Сенатът се събра и издаде указ: да бъдат пуснати много затворници, дето са изпратени в каторгата, и освободени, та да се молят за многолетно здраве на величеството.
Захващаха се велики дела: стопанинът още говореше, ала вече не можеше да се гневи. Вечерта проводиха да повикат Данилич, херцог Ижорски. А той, вече от големия дворец, проводи да повикат при него военния му секретар Вюст и му нареди немедлено да бъдат удвоени караулите в града. Вюст немедлено ги удвои.
И тогаз всички разбраха, че скоро ще умре.
7
А тая работа още много преди туй се знаеше на едно място, където всичко се знае — а именно в кръчмата, във фортината, дето е на баира.
Фортината беше близо до Адмиралтейството. Тя бе построена за майсторите-чуждоземци, които се затъжаваха; майсторите се затъжаваха за родния край, където се бяха родили, или за жена си, за децата, които вкъщи биеха, а понявгаш за какви ли не партушини или дори само за един домашен предмет, който бе останал в дома им — за всичко това те много се затъжаваха на новото, опасно място.
Там, в кръчмата, имаше бира, водка, на чаша и на чебър, и мнозина идваха, сами или на компании, пиеха пад чебъра с канчето, избърсваха се и изпухтяваха:
— Ух!
Всички ходеха в многолюдното място — в кръчмата.
Над фортината на покрива бе кацнала па дълъг прът държавната птица, орелът. Тя беше тенекиена и зографисана. И се бе огънала от вятъра, ръждясала, взеха да й викат: петела. Но покрай тая птица фортината се виждаше на грамадно пространство, дори от голямото блато и от брезовата гора покрай Невския перспективен път. Всички казваха: да идем при петела. И тук мнозина се познаваха, също както и при среща по улиците; в Петерсбурк хората се брояха на пръсти. А имаше и безименни: петерсбуркските бурлаци. Те бяха пропаднали пияници.
Пропадналите пияници стояха в пруста край чебъра, проливаха си навоите и на място се изуваха и честно премятаха навоите си през ръба на чебъра. Затуй наоколо се разнасяше балсамова миризма. Те пиеха бира, пиво и каквото се стичаше по мустаците им обратно в чебъра, другите подир тях го загребваха и пиеха. И тук бе тихо, само се чуваше пъшкане и пак:
— Ух!
В предната зала имаше какви ли не пияници, гюрултаджии, те пиеха със смях и кикот, на тях им беше все едно. Тук бяха гуляйджиите. Тук по кюшетата се провикваха:
— Лози!
— Жълъди!
Защото тук се играеше на карти, на зарове, вършеха се и други мръсотии. Понякога ставаха сбивания.
А по-навътре, в малката зала, с един прозорец, бяха средните хора, разночинци на светска служба, писари от средна ръка, майстори, шведи, французи и холандци. Имаше освен туй войнишки булки и драгунскн вдовици, курветини.
Тук пиеха мълчешката, не вдигаха врява. И само малцина пееха. Тук седяха хората, които най-много се затъжават.
В пруста се чуваше руска и шведска реч, а във втората зала — много наречия. От втората зала говорът минаваше в първата, а после в пруста — и тръгваше да шета до къщурките и чак до блатото.
И макар говорите да бяха различни: шведски, немски, турски, френски и руски, но всички пиеха по руски и по руски се псуваха. На туй се крепеше кръчмарството.
На французите приказката им бе такава: припомняха си вина и който можеше да си спомни най-много сортове вино, най-много го тачеха, защото имаше опит във винарството и познаваше живота в родината си.
Господин Лежандър, калфата, рече:
— Сега бих си поръчал бутилка пантак, после още половин бутилка бастър, после малка чашка фронтиняк и в краен случай и една чашка мускател. В Париж все тъй ме черпеха.
Но дърводелецът, господин Льобланк, го послуша малко и му рече:
— Не, аз не обичам фронтиняка. Аз пия само санктлоран, алкан, португал и секткенария. А най обичам еремитажа. В Париж тъй черпех и всички оставаха доволни.
Смаян от толкова грубия отговор на дърводелеца Льобланк, господин Лежандър изпи чаша водка.
— А не обичате ли арак? — попита той подир туй Льобланк и го погледна с любопитство.
— Не, не обичам арак и изобщо не пия концентрати — отговори му Льобланк.
— Е — каза тогава господин Лежандър, калфата, вече със съвсем изтънял глас, — а мен вчера господин майстор Пино ме черпи с арак, с шоколата и пушихме с него вирджински тютюн.
И изпи халба бира.
Но господин Льобланк бе започнал да побеснява. Той гледаше Лежандър с опулени очи и се вбесяваше все повече и повече, а мустаците му станаха като на морж, щръкнаха на всички страни.
— Пино ли? — каза той. — Пино е толкоз майстор, колкото съм и аз, а аз съм толкоз, колкото е Пино. Но той реже само рокайли и гротеск, а аз режа всичко. И на всичко отгоре стругувам за твоя патрон един работи, които и аз не разбирам за какво служат, хиляда майката — последната дума дърворезбарят господин Льобланк каза на руски.
Господин Лежандър остана доволен от тези думи на дърводелеца, от това, че художественият дърводелец се бе докачил.
