И натисна силно ослепялото око — и окото стана грозно — дупка, сякаш от куршум.

След това те забъркаха восъка със змийска кръв, разтопиха го и го изляха в маската — и главата стана тежка, като че ли бяха палели в нея не разтопен восък, а мисли.

— Никакъв гняв — каза маестрото, — нито радост, пито усмивка. Сякаш отвътре го натиска кръвта и той се ослушва.

Взе главата с две ръце, почна да я милва от време на време.

Лежандър гледаше маестрото и се учеше. Но гледаше повече лицето на маестрото, отколкото восъчното. И си спомни онова лице, на което бе заприличало лицето на маестрото: онова лице беше Силеновото, от фонтаните, правени пак от Растрелий.

Това бронзово лице беше спокойно, равнодушно и през отворената му уста непрекъснато се лееше вода — тъй граф Растрелий бе изобразил крайното сладострастие на Силен.

И сега устата на маестрото беше отворена точно по същия начин, по ъглите на устата му се стичаше слюнка и очите му бяха забулени от крайно равнодушие и като че ли от безгранична гордост.

И той вдигна восъчната глава, погледна я. И изведнъж долната му устна млясна, той целуна тази глава по още бледите устни и заплака.

Малко по-късно господин Льобланк донесе корпуса, той беше кух отвътре. И господин механикусът поручик Ботом донесе машинарията, нещо като стенен часовник, само че без циферблат, имаше си и колелца, и синджири, и топузи, и зъбчатки, и дълго намества всичко това в корпуса.

Господин Лежандър съедини всички шевове и портретът в най-груб вид беше готов. Господин Растрелий го натърка с нишесте, за да не се втвърди и напука и да няма после мъртъв прашец.

Тъй го настаниха на креслото и той седна. Но шевовете приличаха на тежки рани и тялото се беше изметнало назад като от жестоко мъчение, и дупките на очите се чернееха.

И понеже едновременно си приличаше и не си приличаше и беше толкова грозно, господин Растрелий метна отгоре му едно зелено платно, свали си престилката и си изми ръцете.

Скоро подир туй се отби господин Ягужински, вече малко пийнал. Ягужински видя на топа плодове п му се доядоха чуждестранни плодове, захапа ябълката и начаса я изплю и се изуми.

После всички дълго се смяха на тази куриозна случка.

Когато си тръгваше, господин Ягужински даде нареждане — утре, щом му сложат очите, да изпратят восъчния портрет в двореца — да го обличат. И поръча на граф Растрелий да направи срещу доста голямо възнаграждение сребърни черепи с крила, все едно, че хвърчат, а освен туй Справедливостта и Милосърдието в женски образи.

И графът се съгласи.

— Отдавна не съм работил сребро — каза той на Лежандър. — То е благороден метал.

С кого ли не я сравняваха. Сравняваха я със Семирамида Вавилонска, с Александрина Макавейска, с Палмирската Зиновия, с Римската Ирина, със Савската царица, с Кандакия Етиопска, с двете Египетски Клеопатри, с Аравийската Муавия, с Дидона Картагенска, с Миласвета Хишпанска от Славянски род, и със сегашната Кастилска Елисавет, с Мария Унгарска, Венда Полска, Маргарита Датска с Мария и Елисавет Английски, и Ана Почтена, с Шведската Христина, и Елеонора, и с Темира Руска, дето Кир, царя Персийски, не само го победила, но и обезглавила, и със самодържица Олга.

А после отиваха в другата стая и казваха:

— Отгоре цъфнала, отдолу се разсъхнала!

И тя не се устиска.

Тазгодишните заговезни излязоха много обилни на лапаница, всички го поменуваха и всички ядяха и пиеха, и тя всички даряваше и хранеше, за да са доволни. От Киев й изпратиха глиган, диви кози и елен. Глиганът беше зъл, тя го подари. И още много подаръци направи: златни табакерки четири, от сребърни жички пет. Макар че имаше някаква забрана да се носи сребро на жички, ама като не намери други, нека ги носят със здраве. И се стараеше всичко да е според вкуса на човека: Толстой обичаше златото, Ягужински — картинките и рисунките и женската хубост, танцувачките, Репнини — да си похапнат и тя им предоставяше всичко. И подаряваше, и пробутваше, и караше всички да пият. И толкоз много неща наподари, и изяде толкоз блини, и толкоз вино изпи, и толкоз рида, че надебеля, поду се, заприлича на втасало тесто само за една седмица.

И не се устиска.

Там, в малката зала още стоеше всичкото онуй и по стаите още се разнасяше оная воня и поповете ревяха, а тя вече не издържа, почувствува, че раменете й са свободни, а в гърдите нещо я стяга и че е затъняла, че устните й започват да подлудяват и краката й стават тежки.

Тогаз, през нощта, тя се облече в тъмно, забули си главата и отиде, където трябваше. Мина покрай часовите и тръгна по брега, а снегът се топеше, не беше нито тъмно, нито светло, а на ъгъла я чакаше онзи, младият, Сапега.

Тръгнаха нанякъде, краката й вървяха чевръсто и тя знаеше, че всичко ще мине добре, туй й беше приятно и тя не бе на себе си, и земята под краката й е покрита със ситни парченца лед, и тя съвсем не е чак толкоз стара, и съвсем не е чак толкоз пияна, чевръсто върви.

Стигнаха до една дървена къщурка и той, онзи, младият, започна да бърничка бравата, и после се усетиха, че нямат кой знае колко време, и земята не беше чак толкоз студена, той й постла плаща си.

Тогава тя каза:

— Ох, срамота е.

И най-сетне го ореваха и го погребаха и работата се свърши. И отвориха прозорците на залите, вятърът се разхождаше из тях и всичко очисти. А после разглобиха всичко, което беше там — свалиха колана със сълзите, изнесоха Справедливостта и гениите с урната и ги изпратиха в Оръжейната канцелария, към която щеше да се открие Академия за правилно рисуване.

И тогаз вече всичко потръгна все по-свободно и по-свободно, и пукна гвинейският папагал.

Незабавно бе изпратен заедно с клетката в кунщкамората. И едновременно с него — златният Марс от вещите на Вилим Иванович.

И тогаз тя започна да се разхожда из залите като стопанка и да си тананика тихичко.

И не можеше да й бъде приятна гледката, която се разкриваше в залата: на повдигнато кресло, под балдахин, седеше восъчното подобие. И макар че тя беше наредила тоз балдахин с креслото за величие да бъде заграден със златни пънове, а между пъновете да се прокарат зелено-златни въжета — но все пак от него лъхаше хлад, губеше се домашният уют, все едно, че си в гробница или кой знае къде. Той беше картина или портрет, но не й беше ясно как да се държи с него, а много работи направо не беше редно да се казват пред него. Макар наистина да беше портрет, ала по всичко си приличаше и представляваше подобие. Беше облечен с парадни дрехи и тя лично ги бе избрала, не без умисъл: същите дрехи, с които беше облечен на нейната коронация. Та всички да си спомнят тъкмо таз коронация. Сложиха му най-хубавото кресло, онуй, брезовото, с леките подпорки и стругуваните крака — да му отива на великолепието. И той седеше на възглавничката, свободно отпуснал ръце на страничните облегалки, и си държеше дланите полуразтворени, сякаш опипваше с кутрета завъртулките.

Камизолата му беше синя, на фигурки. Даде батистена вратовръзка, избра му едни яркочервени чорапи, рибена кост. И жартиерите бяха неговите, от сърмен гайтан, новите, още не беше ги слагал нито веднъж. И най-важното — той, досущ като жив човек, беше облечен не само с връхни дрехи, както му е редът, а си имаше и бельо: показват се дантелените маншетки на долната риза.

В краката не можеше да го гледа, защото я бяха увещали да го обуе с вехти обувки, та всички да видят колко се е грижил за отечеството, че е бил пестелив, а не разкошен. И тез обувки, ако ги загледаш хубавичко, са износени, бомбетата им са се вирнали, плачат за нови подметки — и всеки миг могат да тропнат. Не можеше да гледа и твърде високо, защото главата му е надигната изчаквателно, а на тази глава е собственият му, възжилав косъм. Перуката му. А коланът и портупеят също не й се гледаха. Хем знаеше,