тях.

Той още не знаеше къде ще се дене и как ще си изкарва хляба. И тръгна към главния, Петербуркския остров, видя църквата „Св. Петър и Павел“ и крепостта.

На църквата освен кръста имаше три спици, а на спиците се вееха платна, тесни, боядисани и толкоз дълги, че приличаха на змийски езици; важна църква.

А пред една тясна висока къща имаше площадка и всички гледаха натам, и оттам се чуваше човешки глас. И му казаха на Яков, че туй е игралището. И той дълго не можеше да разбере какво игралище. И един човек все сочеше на Яков с пръст натам, теглеше го за ръкава, без да го поглежда, и повтаряше: „Ей го на, ей го! Заигра!“ А солидните хора, чиновниците, гледаха важно и строго, с познаване на въпроса.

Там играеше някакъв човек.

На площадката имаше дървено конско подобие. Вратът му дълъг, тялото дебело, краката и муцуната малки. А гърбът му остър, и по въздуха си личеше колко е остър — като нож; над него въздухът чак изтъняваше. И около тоз монструозен кон бяха набити в земята колци — прави, издялкани, с остри върхове и начесто като борове в гъста гора. А върху тях играеше човекът. Човекът беше изут, бос, само по една риза и ходеше по колците, по остриетата, и се превиваше, падаше, после пак скачаше. А около набитите колци стояха войници с пушки и човекът се завтече към края и падна на колене — върху онез остриета, — а после с голям писък и вой скочи на крака и помоли един войник за нещо. Но войникът насочи пушката си право към него и човекът продължи да играе. И Яков се промуши още по-наблизо. Неговият съсед му бе казал, че тоз танец е войнишки и стражарски, за войници, които са се провинили. Тогаз шестопръстият отиде още по- близо и видя как войниците смъкнаха онзи човек от коловете — предпазливо, несръчно, както се взема на ръце малко дете, и го качиха на кобилата. И видя как се държи човекът с ръце за дългия дървен врат, как отмаляват тез ръце.

И щом отмалеят ръцете — човекът се свлича на острия гръб и вие и лае пресекливо. И провинилият се войник, каза чиновникът на Яков, трябва да седи тъй половин час. А една симитчийка се въртеше наоколо и продаваше симити, тя каза, че войникът се бил провинил, бил откраднал или на него му били откраднали, и затуй играе, и му се усмихна симитчийката, хем беше млада. И когато онез голи ръце прегръщаха врата, се виждаше как е устроена човешката ръка, какви трапчинки има по нея. Той седеше на острия гръбнак и подскачаше нагоре, а хлапетата наоколо се кикотеха. Затуй и викаха на таз площадка „игралище“. Една майка повдигна детенцето си и то гледаше войника, подскачаше и викаше: „Дий, конче!“

— А за какво яде такъв голям пердах? — попита Яков.

— Туй не е пердах, туй е учение — каза чиновникът.

И друг един го подкрепи:

— Тъй учат глупците, че да им дойде умът в главата.

А когато смъкнаха войника и го сложиха на парче зебло, Яков отиде съвсем близо до него и видя: лежеше и го гледаше Михалко, брат му. Отпадналият от служба войник от Балков полк. Пазачът. А лицето му беше отслабнало, очите му бяха променили цвета си. И тез очи бяха умни.

И Яков мина покрай брат си, както минава всичко, както минава времето или както се минава през огън и вода, както светлината минава през стъкло, както куче минава край ранено куче — тогаз то се преструва, че не е видяло, не е забелязало другото куче, че няма нищо общо с него и си върви по работата.

И отиде в гостилницата, в многолюдното място, където се вдигаше пара, където имаше хора, имаше храна.

Той седеше пред големите огледала, защото днес беше рожденият ден на нейно величество и защото вече официално и всеобщо бе прекратен траурът, и той искаше да се облече според вкуса на своето великолепие.

Днес му се щеше да е особено добре облечен. Седеше си тихо и се поглеждаше в огледалата с проницателен, чисто женски поглед, без милост към себе си, ала и с издирване на качествата. Липсваше му хубост, но в поклоните и поздравите му имаше големство и широта. Съблече се гол и двама слуги го натриха с шпирт от шишенце. Погледна се в огледалата — кожата му още беше млада. Наметнаха му риза от тънко платно с бухнали ръкави, надиплели на ситни гънки, на края с една педя дантелени маншети, и ръцете му потънаха в тях.

После му нахлузиха чорапите от зелена персийска коприна, коленичиха и започнаха да му закопчават златните катарами на обувките.

А когато му облякоха камизолата, отпрати слугите и остави само берберина. Сам върза дантелата като вратовръзка и я забоде с карфица с кристално възелче. Сам си оправи новия кафтан под мишниците. Сам се запаса със златния колан върху кафтана. Тогаз берберинът му сложи на главата бухналата перука от най- доброкачествени френски косми. Още веднъж се погледна в огледалата и нагласи израза на лицето си: изчаквателност, смесена с подигравка.

Сложи си пръстените.

Беше облечен с червен кафтан със зелена подплата, със зелена камизола, зелени гащи и зелени чорапи.

И взе в едната си ръка извезаните със златна сърма кесийки — за музикантите, а в другата — маншона от пера, ален на цвят.

Туй бяха неговите цветове, по тез цветове чуждите посланици го познаваха отдалеч. И който искаше да му покаже, че го обича или е на негова страна, от неговата партия, също се обличаше в червено и зелено. И почти всички се обличаха тъй, по една мода.

Потегли за двореца и почувствува как се е подмладил от спиритуса за тяло и от разкоша, почувствува, че по устните му играе усмивка, само че още нямаше на кого да се присмее.

Първо — таен разговор, че да се тури веднъж завинаги край на работата около Ягужински — а после веселба със закачки и унгарско греяно вино. А при Пашка още от двореца ще изпрати хора да му рекат, че е арестуван и ще бъде заточен.

И какъв приятен ветрец му подухва право в лицето!

Щом свърши с тез работи, ще направи пирамидните каскади в Ранбов.

Тъй, с висок дух и с радост, пристигна в двореца и мина с онзи маншон от пера, все едно че бе хванал някаква птица, през залите, а всички му се кланяха ниско и той виждаше на кого му се е протрила поне малко коприната на гърба или отстрани — отиваше да отнесе поклона си на нейно самодържавие.

Но когато вече я наближи с поклона си, видя, че до нея стои Ягужински, Пашка.

И тогаз херцог Ижорски чак малко се стъписа. А Пашка й шепнеше нещо, а Екатерина се смееше, а Лизавета се превиваше, таквиз смехории им разказваше той.

Но херцог Ижорски се стъписа само за един миг — той беше светски човек и никога не губеше гордостта си, усмихна се и се приближи до тях.

Тогаз Екатерина стана и го хвана за ръката, а госпожа Лизавета хвана Пашка, приближиха ги един до друг и ги накараха да се целуват.

Пашкината целувка беше прохладна, а херцогът млясна шумно въздуха и само заби нос във врата на Пашка.

Кога го бе изпреварил?

И още начаса, както умееше, защото беше светски човек и бърз действувател — престана да си мисли, че трябва да изпрати Пашка именно при ескимосите или в Сибир, а че може с почести и не без полза — като посланик в Датската земя или някъде другаде, може и на по загубено място, само да е по-далеч.

И херцог Ижорски направи знак на музикантите и им подхвърли една кесийка с пари.

Тогаз фаготът загъргори като корем, заскрибуцаха цигулките, включи се и пиколката.

И херцог Ижорски, Данилич, се засмя и тръгна през залата с оназ птича, оперена, свободна походка, заради която го обичаше жена му.

Притвори наполовина очи, замрежи ги от гордост и уязвеност. И в очите му имаше леност, обида, като че ли днес го бе налегнала старостта, те бяха морни очи.

Той час по час хвърляше на музикантите по някой от пръстените си и не му беше жал.

А после седна да играе на крале с Левенволд, със Сапега и с Остерман, хвана наведнъж и седемте ръце