и стана крал.

Остерман учтиво му каза да сече картите, а той го погледна надменно и се усмихна, досмеша го. Знаеше, че не бива да сече, а трябва да каже: „Има си слуги за тази работа.“ Но го бе налегнала гордост, смях, за нищо не му беше жал и сече.

Тогаз всички се разсмяха и всичко, което бе взел, го върна на другите. И Остерман се смееше тъй, че смехът му не се чуваше: вдърви се. А на него му беше смешно и все едно и го бе сторил от гордост. А Ягужински, Пашка, също беше весел. За него бяха ходатайствували, бяха му измолили прошка, той знаеше тая работа и можеше да разказва весели шеги. Разказваше на Елизавета за Англия, че е остров, а госпожа Елизавета не му вярваше и мислеше, че той я взема на подбив. После взе да разказва за папските монаси, какви смешни грехове вършат помежду си, и всички умираха да се смеят. Той започна да танцува. И също хвърли на музикантите кесия.

Той танцуваше. А победа нямаше, той разбра това, докато танцуваше.

Ще се прибере вкъщи и ще си легне да спи. Жена му е умна, тя го помири. Тя е сипаничава.

А победа нямаше, той разбра това, докато танцуваше.

Той, Пашка, ще замине за град Виена и там е метресата му, оназ, загладената.

Добре де, ще дойде тя при него, ще си легнат и какво от туй!

Разбираше, че е спечелил, че всичко е спечелил, и въпреки туй победата я няма. А защо е така — не разбираше.

Танцуваше кетентанц. Пистолет-миновета, дето го обичаше стопанинът, вече не го танцуваха. А танцуваха с целувки, свързани с носни кърпички, на двойки, и дамите толкоз се впиваха, че разваляха всички танцувални фигури и ги отлепяха с голям смях. А мнозина, както си бяха прегърнати, с кърпичката заедно, се шмугваха в съседната стая; там беше тъмно и топло.

И танцуваше Ягужински.

Правеше каприоли.

Той отдавна беше зарязал дамата си и очите му бяха помътнели, и не гледаше с тях, а само танцуваше ли, танцуваше.

Танцуваше, защото не разбираше защо я няма победата. Защо стана тъй, че спечели и може би пак ще е на власт, а победата я няма?

И пак ще види виенската благородничка, неверните очи, нацупените устни, и ще легне с нея — ама какво от туй?

И туй е съвсем друга работа.

Туй е мъглата, калаят, клоните — и оназ глупачка, старата му жена, пак е избягала от манастира и играе там, около къщата му, с надигнати поли.

Дръж се, земьо!

И гостите щяха да си умрат от смях и все сочеха с пръст как танцува Ягужински. Върти се, вие се, събори главния готвач, настъпва всички жени по шлейфовете, издул е устни — толкоз се е унесъл в танеца Ягужинскн.

А той се унесе в танеца и танцува, а после се помина още същата вечер, на втория ден от месец април 1725 година.

От кунщкамората липсваха две натуралии: капут пуери № 70, в стъкленица, двупръстият я изхвърли през прозореца с все пуера, в деня на лъжата, първи април, ей тъй, от глупост, взе и я изхвърли. Видя, че другите мъкнат елена и сибирските идоли и запрати младенеца през прозореца.

Липса монстър шестопръст, куриозите, жив.

Двете големи стъкленици с шпирт, дето ги донесоха надвечер на 2-ри в кунщкамората от виборгската стъкларска работилница, по светлейше нареждане, останаха празни.

А двупръстите изпиха спиритуса от едната стъкленица — разредиха го наполовина с вода, дотолкоз им стигаше умът. Те много се развеселиха и ходеха, блъскаха се, смееха се, кикотеха се, а после взеха да танцуват пред восъчното подобие, ама толкоз тромаво, че то стана и им посочи: вън.

И безумляците си излязоха, изнизаха се едни подир друг, кротко. Беше им весело и все едно.

А восъкът стоеше с отметната глава и сочеше към вратата.

Наоколо всичко беше негово, Петрово — кучето Тиран и кучката Лизета, и кученцето Еоис. Козинката на Еоис беше щръкнала.

Кобилката Лизета, която беше носила героя по време на Полтавската битка, с извезан чул.

В мазето имаше две глави, познати, домашни: Мария Даниловна и Видим Иванович. А дясната вежда на Мария Даниловна беше надигната.

Висеше гвинейският папагал, натъпкан с морска трева, с две тъмни стъкълца вместо очи.

Липсваше само внучето му, него го беше изхвърлил със стъкленицата безумлякът през прозореца, онова важното, златистото.

По масите бяха наредени много минерали.

И всичко беше спокойно, защото туй беше голяма наука.

А веждата на Мария Даниловна още беше надигната.

Стоеше в Кикин палат, в държавното учреждение восъкът, изработен от прочутия, известен на всички майстор, господин граф Растрелий, който сега наблизо, пак в Леярската част, спеше.

А важната натуралия, монструм рарум, шестопръстият — липсваше; туй беше загуба и излезе нареждане да го хванат.

Шестопръстият сега седеше в една къща, у полицейската булка Агафия, където имаше тайна кръчма, до тайната търговска баня; и банята, и кръчмата за едни бяха затворени, а за други отворени.

И в туй време шестопръстият седеше и разказваше, а отсреща му седеше Иванко Жузлата, или Иванко Комина, или Иван Жмакин, и двамата бяха трезви.

— Голяма наука има там — разказваше шестопръстият, — голяма. И кон има крилат, и змей рогат. И цялата наука е разпределена по шкафове; шкафовете са германска изработка и са правени чак в Стъклен град. Скъпоценните камъни са заключени в шкафовете, та да не ги изкрадат, те не се виждат. А другата наука всичката е в стъкленици, с водка. И водката е всякаква: има обикновена водка, има и препечена.

И Иван му завиждаше.

— Докарваха я от Немско — каза той, — корабът беше холандски — помня.

— А най-главната наука е в мазето, в стъкленица с препечена водка, и туй е една мома, и дясната й вежда е надигната. И никой в анатомиите не знае защо е надигната таз вежда.

И Иван се съмняваше:

— Защо пък дясната?

А после се наканиха да си вървят и шестопръстият плати на кръчмарката. А когато си тръгваха, един пияница се лепна за тях и им каза да се вардят от пазачите и стражарите, щото били наблизо, и че най- добре било да си отиват по къщите.

Тогаз Иванко присви очи, хвана пияницата за яката и се усмихна.

— Туй не е на пъдарите работа — каза Иванко, присвил очи, — а ако искаш да знаеш, тръгваме надолу по Волга, при башкирците, към ничиите земи.

И поеха натам.

© Юрий Тинянов

© 1985 Борис Мисирков, превод от руски