Ургалът пред Ерагон изръмжа и размаха меча си. Младежът отскочи назад и извика, понеже оръжието премина съвсем близо до бузата му. Той се обърна и хукна с всички сили към центъра на Язуак, а сърцето му туптеше диво.

Чудовището се втурна след него. Ерагон отчаяно изпрати зов за помощ към Сапфира и удвои усилията си. Въпреки това ургалът непрекъснато скъсяваше разстоянието между двамата. Щом усети, че го настигат, Ерагон спря внезапно, приклекна и стреля с лъка. Противникът му вдигна ръка и успя да отблъсне стрелата с кръглия си щит. Чудовището достигна до Ерагон, преди той да стреля отново, и двамата се сблъскаха, падайки на земята.

Младежът първи скочи на крака и се втурна към Бром, който си разменяше удари с втория ургал от гърба на Снежноплам.

„Къде ли са другите ургали? Дали само тези двамата са останали в Язуак?“

В този момент Снежноплам се вдигна на задните си крака и отстъпи. Бром остана наведен над седлото, а от ръката му течеше кръв. Противникът му нададе доволен рев и вдигна брадва за фаталния удар.

Ерагон изкрещя оглушително и се хвърли към главата му. Чудовището спря учудено, след което се обърна към него и замахна с брадвата си. Младежът приклекна, избягвайки оръжието, и раздра бузата на ургала с нокти. Съществото се разгневи и замахна отново, но и този път пропусна. Ерагон отскочи назад и се втурна по една уличка.

Главната му задача беше да отдалечи ургалите от Бром. Шмугна се в едно тясно проходче между две къщи, но твърде късно видя, че то е задънено. Обърна се назад, обаче чудовищата вече бяха блокирали изхода. Те тръгнаха към него, като го ругаеха с дрезгавите си гласове. Ерагон се огледа, но нямаше как да се измъкне.

Щом се обърна към ургалите, през съзнанието му преминаха образите на мъртвите селяни, струпани на купчина, и пронизаното бебе, което никога нямаше да порасне. При мисълта за тяхната съдба цялото му тяло се изпълни с енергия. Беше нещо повече от жажда за справедливост. Сякаш всичко се бунтуваше срещу смъртта. Енергията ставаше все по-силна и той усети, че ще се пръсне.

Изправи се и целият му страх се изпари, докато бавно изпъваше лъка си. Ургалите се засмяха и повдигнаха щитове. Ерагон се прицели внимателно, както бе правил стотици пъти. Енергията в него ставаше непоносима. Трябваше да я освободи или тя щеше да го погълне. Внезапно на устните му се появи една дума. Той стреля и едновременно с това изкрещя:

— Брисингр!

Стрелата изсъска във въздуха и полетя със странна синя светлина. Тя удари първия ургал в слепоочието и избухна. Взривната вълна отнесе главата на чудовището и уби другия ургал мигновено, но не причини никакви щети на Ерагон.

Младежът постоя, докато учестеното му дишане се успокои, и погледна дланта си. Белегът му светеше като нагорещен метал, но постепенно избледня и възвърна нормалния си цвят. Ерагон сви юмрук и се почувства страшно изтощен, сякаш не беше ял от дни. Коленете му се подгънаха и той се отпусна до стената.

Щом силата му се възвърна, Ерагон се измъкна от уличката, като заобиколи мъртвите чудовища. След малко се натъкна на Кадок, който се въртеше неспокойно наоколо.

— Добре че поне ти не си пострадал — измърмори младежът. Ръцете му трепереха, а движенията бяха някак забавени. Сякаш всичко това се случваше на някой друг.

Ерагон забеляза Снежноплам, който надничаше иззад един ъгъл, готов да побегне всеки миг. Бром висеше неподвижно на седлото. Младежът успокои коня и се приближи да погледне другаря си.

На дясната ръка на стареца имаше дълга, напоена с кръв рана, която за щастие не беше много дълбока. Все пак трябваше да превърже Бром, преди да е изгубил твърде много кръв. Ерагон се опита да го смъкне от седлото, но тежестта му дойде в повече и той изтърва стария мъж на земята, учуден от собствената си слабост. Яростен писък изкънтя в главата му. Сапфира се гмурна от небето и се приземи наблизо, без да прибира криле. Тя ядно изсъска и размаха опашка във въздуха.

— Ранен ли си?

— Не — отвърна той и обърна Бром по гръб.

— Кой стори това? Ще го разкъсам на парчета!

— Няма смисъл. Вече са мъртви. — Ерагон посочи към уличката.

— Ти ли ги уби?

Той кимна:

— Да, по някакъв странен начин.

Набързо обясни какво се беше случило, докато ровеше из дисагите си за плата, в който бе увит Зар’рок.

— Пораснал си.

Ерагон изсумтя. Той намери един дълъг парцал и внимателно нави ръкава на Бром. С няколко прецизни движения почисти раната и я бинтова стегнато.

„Иска ми се да бяхме в долината Паланкар. Там поне знаех кои билки са подходящи за лекуване. Тук нямам понятие как да му помогна“. Младежът вдигна меча на стареца, избърса го и го прибра в ножницата.

— Да се махаме. Наблизо сигурно има и други ургали.

— Можеш ли да носиш Бром? Няма да падне от твоето седло, а ти лесно ще го защитаваш.

— Мога, но не искам да те оставям сам.

— Чудесно. Тогава ще летите над мене. Да се махаме! Той сложи седлото на Сапфира и се опита да повдигне Бром, но все още беше твърде слаб.

— Помогни ми!

Тя изви глава назад и хвана робата на стареца със зъби, след това завъртя врата си и го положи в седлото. Ерагон привърза краката му към стремената и погледна нагоре, тъй като старият разказвач изпъшка.

Бром дойде в съзнание и вдигна ръка към главата си, след което загрижено се обърна към младежа:

— Сапфира появи ли се навреме?

— Ще ти обясня по-късно. Раниха те в ръката. Превързах я, доколкото можах, но сега трябва да намерим безопасно място, където да отдъхнем.

— Добре — отвърна Бром и внимателно докосна ръката си. — Знаеш ли къде е мечът ми? А, виждам, че си го намерил.

— Сапфира ще те носи — обясни Ерагон, докато оправяше стремената.

— Сигурен ли си, че искаш да пътувам с нея? Мога да яздя Снежноплам.

— Не и в това състояние. С нея, дори и да припаднеш, няма да се изхлузиш от седлото.

— За мене е чест — кимна Бром и уви здравата си ръка около врата на Сапфира. Тя подскочи и полетя нагоре. Ерагон отстъпи, за да се предпази от крилете, и се върна при конете. Завърза Снежноплам зад Кадок и излезе от Язуак, следвайки пътя на юг, който прекосяваше една камениста местност и след ляв завой се завръщаше към коритото на река Нинор. От двете му страни растяха папрати и малки храсти. Тук-там имаше и дървета. Ерагон не позволи на приятната прохлада да намали бдителността му. Той спря само за малко, за да напълни манерките и да напои конете. Докато гледаше надолу, забеляза дирята на Ра’зак. „Поне сме на прав път“. Сапфира кръжеше над него и го наблюдаваше зорко. Младежът се безпокоеше, че се бяха натъкнали само на два ургала. Селото бе опустошено от голяма орда, но къде се бяха дянали останалите?

„Може би тези, които срещнахме, са били патрул, пазещ тила, или са останали в засада, в случай че някой тръгне да преследва отряда“. Мислите му се насочиха към начина, по който беше убил двамата ургали. Едно прозрение бавно си проби път през мислите му. Той — Ерагон, фермерчето от долината Паланкар — беше използвал магия. Магия! Това бе единствената дума за онова, което се беше случило. Изглеждаше