продължиха нататък. Залязващото слънце се показа отново и освети земята. Всичко наоколо придоби ярък контраст. Гледката беше толкова красива, че Ерагон се почувства така, сякаш е в картина, нарисувана от талантлив художник.

Освежената земя изпълваше въздуха с приятен мирис, който повдигна духа на пътниците. Сапфира се протегна, изпъна врата си и изрева щастливо. Конете се отдръпнаха уплашено, но Ерагон и Бром се усмихнаха на този изблик на чувства.

Преди да се стъмни, спряха в една падина. Бяха твърде уморени, за да се бият, и направо си легнаха.

Въпреки че бяха успели да понапълнят манерките си по време на бурята, привършиха водата на следващата сутрин.

— Надявам се, че яздим в правилната посока — каза Ерагон и размаха празната си манерка. — В противен случай ще имаме неприятности.

— Пътувал съм насам и по-рано. Ще достигнем до Язуак, преди да се свечери — заяви спокойно Бром.

— Може би виждаш нещо, което аз не забелязвам — засмя се Ерагон. — Как разбираш къде сме, след като тук всичко изглежда еднакво.

— Ориентирам се не по земята, а по звездите и слънцето. Те няма да ни подведат. Хайде, да потегляме. Няма нужда да се притесняваш излишно. Днес ще стигнем до Язуак.

Думите му излязоха верни. Сапфира първа забеляза селото от въздуха, но трябваше да мине доста време, преди двамата да съзрат очертанията му на хоризонта. Разстоянието беше доста голямо. Селцето се виждаше само благодарение на това, че равнината беше изключително плоска. Щом се приближиха, забелязаха някаква тъмна ивица, която заобикаляше Язуак и изчезваше в далечината.

— Това е река Нинор — обясни Бром. Ерагон дръпна юздите на Кадок.

— Ще видят Сапфира, ако лети край нас. Няма да е зле да се скрие някъде, докато ние сме в Язуак.

Бром потърка брадичка и погледна към градчето.

— Виждаш ли тази извивка на реката? Накарай я да ни изчака там. Достатъчно далече е от Язуак, така че никой няма да я види, но пък и няма да изостане много. Ние ще минем през селото, ще купим провизии и ще се отбием да я вземем.

— Този план не ми харесва. През цялото време се крия като крадец.

— Знаеш какво ще стане, ако те видят.

Тя изръмжа, но се вдигна и полетя ниско над земята в указаната посока. Двамата ездачи продължиха с бърз ход, радостно предвкусвайки предстоящото хранене. Щом доближиха до малките къщи, те забелязаха от няколко комина да излиза дим, но по улицата нямаше никого. Над селото беше надвиснала необичайна тишина. Без да продумат, двамата спряха пред първата къща и се спогледаха тревожно.

— Не се чуват никакви кучета — промърмори Ерагон.

— Не.

— Но това не значи нищо.

— Не.

— Някой трябваше да ни е забелязал досега.

— Да.

— Тогава защо не ни посрещат?

— Сигурно се страхуват.

— Сигурно — отвърна Ерагон и замълча за момент. — А може и да е капан. Ами ако Ра’зак ни очакват?

— Трябват ни провизии и вода.

— Можем да пием от реката.

— Но все пак ни трябват провизии.

— Вярно. — Ерагон се огледа наоколо. — Е, влизаме ли?

— Да, но не като глупаци — повдигна вежди Бром. — Това е главният вход на Язуак. Ако има засада, тя ще е тук някъде. Никой няма да ни очаква от друга посока.

— Ами тогава да обиколим — предложи Ерагон.

Бром кимна, извади меча си и го подпря на седлото. Младежът окачи тетивата на лъка си и приготви една стрела.

Те внимателно заобиколиха няколко къщи и навлязоха в градчето. Улиците бяха пусти, с изключение на една малка лисица, която избяга при тяхната поява. Къщите бяха тъмни, а прозорците им — затворени. Вратите висяха на потрошени панти. Конете се оглеждаха нервно. Ерагон усети сърбеж в дланта, но не му обърна внимание. Щом достигнаха до центъра на градчето, той стисна лъка си и пребледня.

— О, не!

Пред тях, натрупани на купчина, лежаха телата на жителите. Кръвта се беше просмукала по дрехите им и по земята. Заклани мъже лежаха върху жените, които се бяха опитвали да защитят. Майки все още притискаха децата. Любовници, които са искали да се предпазят един друг, почиваха в студената прегръдка на смъртта. Не бяха пощадени нито старците, нито децата. Най-ужасяващата гледка беше бебешко тяло, набодено върху назъбено копие, стърчащо от върха на купчината.

По лицето на Ерагон потекоха сълзи и той се опита да погледне в друга посока, но израженията на мъртъвците привлякоха вниманието му. Младежът се взираше в празните им очи и се чудеше как животът си отива толкова лесно.

„Каква е целта на нашето съществуване, щом може да свършим по този начин?“ Заля го вълна на безнадеждност.

От небето се спусна един черен гарван и кацна на копието. Наведе глава и алчно започна да разкъсва тялото на бебето.

— Махай се оттам! — процеди Ерагон и опъна тетивата. Гарванът рухна назад сред облак от пера, със стрела в гърдите. Младежът приготви нова стрела, но в този момент му се догади и той се наведе от седлото, за да повърне.

Бром го потупа по гърба и постоя мълчаливо, докато свърши.

— Искаш ли да ме изчакаш извън селото?

— Не, ще остана — отвърна Ерагон и обърса устата си. — Кой би могъл да стори подобно.

Бром сведе глава.

— Тези, които обичат болката и страданието на другите. Те носят много имена и имат различна маскировка, но за тях съществува само едно истинско наименование — зло. Няма как да го разберем. Единственото нещо, което можем да направим, е да почетем жертвите.

Той слезе от Снежноплам и огледа внимателно утъпканата земя.

— Ра’зак са минали оттук, но това не е тяхно дело. Това е работа на ургалите. Копието е тяхна изработка. Тук са били поне стотина. Странно, досега съм чувал само за няколко случая, когато са се събирали толкова много. — Старецът коленичи и проучи един отпечатък. След това изруга, изтича до Снежноплам и се метна на гърба му.

— Да изчезваме! Тук все още има ургали!

Ерагон смушка с пети Кадок. Конят подскочи и се спусна след Снежноплам. Бяха стигнали почти до края на градчето, когато младежът отново усети сърбеж в дланта. С периферното си зрение забеляза някакво движение отдясно и в този момент гигантски юмрук го свали от седлото. Той падна от коня и се удари в една стена, но инстинктивно не пусна лъка си. Беше леко зашеметен, по въпреки това опита да се изправи.

Над него със злобна усмивка се бе надвесил един ургал. Чудовището беше високо, здраво, с рамене, широки като врата. Кожата му бе сива, а очите — жълти като на прасе. Ръцете му бяха мускулести, а на гърдите си беше облякъл твърде малка ризница. Над завитите си овнешки рога имаше шлем, а към едната му ръка бе привързан малък кръгъл щит. В другата стискаше къс, закривен меч. Бром завъртя Снежноплам, за да се притече на помощ, но беше спрян от появата на втори ургал, въоръжен с брадва.

— Бягай, глупако! — изкрещя Бром и нападна противника си.