— Да.

Фараонът махна презрително с ръка.

— Амон — каза той — това са Херхор и Мефрес… Зная, че те няма да се съгласят, но не мисля заради упорството на двама души да жертвувам държавата.

— Ваше величество се лъже — отвърна сериозно Сем. — Наистина много често статуите на боговете правят това, което искат техните първожреци, но… не винаги!… В нашите светилища, господарю, понякога стават необикновени и тайнствени неща… Понякога статуите на боговете сами вършат и говорят каквото искат…

— В такъв случай аз съм спокоен — прекъсна го фараонът. — Боговете знаят състоянието на държавата и четат в моето сърце… Аз искам Египет да бъде щастлив, а понеже се стремя само към тая цел, никой мъдър и добър бог не може да ми пречи.

— Дано се сбъднат думите на ваше величество!… — прошепна първожрецът.

— Ти искаш да ми кажеш още нещо — каза Рамзес, като виждаше, че неговият религиозен заместник не бърза да се сбогува.

— Да, господарю. Длъжен съм да ви припомня, че веднага след като поеме властта и погребе предшественика си, всеки фараон трябва да помисли за издигането на две постройки: на гробница за себе си и на светилище за боговете.

— Именно! — възкликна владетелят. — Много пъти вече съм мислил за това, но като нямам пари, не бързам да издавам съответните заповеди. Сам разбираш — добави той оживено, — че ако построим нещо, то трябва да бъде голямо — нещо, което да накара Египет дълго време да не ме забравя…

— Пирамида ли искате да имате, ваше величество?…

— Не. Няма да мога да построя по-голяма пирамида от Хеопс, нито по-голямо светилище от това на Амон в Тива. Моята държава е слаба, за да извърши такива гигантски дела… Затова аз трябва да направя нещо съвсем ново, защото ще ти кажа, че, от друга страна, тия наши постройки вече ми досаждат. Всички си приличат като хората, а се различават една от друга като че ли само по размери, както възрастният човек от детето.

— Тогава?… — попита учудено първожрецът.

— Разговарях с гърка Дион, най-прочутият архитект у нас, и той похвали моя план — продължи фараонът. — За гробница искам да си построя кръгла кула с външно стълбище, като тая, която имало във Вавилон… Ще издигна и светилище, но не за Озирис или Изида, а за единствения бог, в който вярват всички: египтяни, халдейци, финикийци и евреи… Искам това светилище да прилича на двореца на цар Асар, модела на който Саргон донесе на баща ми…

Първожрецът поклати глава.

— Това са велики, ала неосъществими намерения, господарю… — отвърна той… — Вавилонските кули са нетрайни поради формата си и лесно се прекатурват; а нашите постройки трябва да изтраят дълги векове. На единствения бог не може да се издига храм, защото той не се нуждае нито от дрехи, нито от храна, нито от питие, а целият свят е негово жилище. Тогава как може да има светилище, което да го побере? Къде може да се намери жрец, който ще се осмели да му принася жертви?…

— Е, тогава ще изградим обиталище за Амон Ра — обади се фараонът.

— Може, стига да не е като двореца на цар Асар. Защото това е асирийска сграда и на нас, египтяните, не ни прилича да подражаваме на варварите…

— Не те разбирам… — прекъсна го малко раздразнен владетелят.

— Послушайте ме, господарю — каза Сем. — Вгледайте се в охлювите, всеки от които има различна черупка; един — завита, но плоска, друг — завита, но продълговата, трети — подобна на кутия… Така и всеки народ строи различни сгради, които отговарят на неговата кръв и настроения.

Благоволете също така да си спомните, че египетските сгради са толкова различни от асирийските, колкото финикийците от асирийците.

Основна форма на всяка сграда у нас е пресечената пирамида, най-трайната от всички форми, както Египет е най-трайната от всички държави. А у асирийците основната форма е кубът, който се руши лесно.

Надменният и лекомислен асириец слага своите кубове един върху друг и строи многоетажна сграда, под тежестта на която земята хлътва. А скромният и умен египтянин нарежда своите пресечени пирамиди една до друга. По тоя начин у нас нищо не виси във въздуха, а всяка част от сградата се опира на земята.

Поради това нашите постройки са дълги и вечно траят, а асирийските — високи и крехки като държавата им, която сега се издига бързо, но след няколко века от нея ще останат само развалини.

Асириецът е креслив самохвалец и затова в своите сгради той излага всичко навън: колони, изображения и статуи, докато смиреният египтянин крие най-прекрасните статуи и колони вътре в храма, като мъдрец, който пази дълбоко в сърцето си възвишените мисли, чувства и желания, а не кичи с тях своите гърди и плещи. У нас всичко хубаво е скрито; у тях всичко се излага на показ. Ако можеше, асириецът би разрязал стомаха си, за да покаже на света какви редки гозби яде…

— Говори… говори още… — обади се Рамзес.

— Нямам още много нещо да кажа — продължи Сем. — Искам само да ти привлека вниманието, господарю, върху общата форма на нашите и асирийските сгради.

Когато преди години бях в Ниневия и разглеждах издигащите се високо над земята горди асирийски кули, струваше ми се, че това са разлудували се коне, които са скъсали юздите си и са се изправили на два крака, но всеки миг ще паднат, пък може и да си счупят краката.

Благоволете да погледнете, ваше величество, някъде от високо египетско светилище. Какво напомня то? Човек, който се моли, легнал на земята.

Двата пилона представляват двете ръце, вдигнати към небето. Двете стени, които опасват двора — са като две рамена. „Колонната“ или „небесната“ зала — това е главата; стаите на „богоявлението“ и на „жертвените маси“ — това са гърдите, а тайното обиталище на бога — сърцето на благочестивия египтянин.

Нашето светилище ни учи какви трябва да бъдем.

„Имай длани, мощни като пилони — говори ни то, — а рамене, здрави като стени. Нека разумът в главата ти бъде широк и богат като преддверието на светилището, душата — чиста като стаите на «богоявлението» и на «жертвите», а в сърцето си носи бога, египтянино!…“

А асирийските сгради говорят на своя народ:

„Изкатервай се над другите хора, асириецо, вири глава по-високо от другите!… Ти няма да направиш нищо велико на света, но поне ще оставиш развалини…“

Бихте ли имали смелост, господарю — завърши пър-вожрецът, — да издигнете у нас асирийски постройки, да подражавате на народ, от който Египет се отвращава и на който гледа с презрение!…

Рамзес се замисли. Въпреки урока на Сем той и сега смяташе, че все пак асирийските дворци са по- хубави от египетските. Но толкова ненавиждаше асирийците, че сърцето му почна да се колебае.

— В такъв случай — отвърна той — не ще бързам със строежа на светилище и на гробницата си. А вие, мъдреци, които имате хубави чувства към мен, обмислете плановете на такива постройки, които да предадат името ми на най-далечните поколения.

„Свръхчовешка гордост изпълва душата на тоя младеж!…“ — каза си първожрецът и се сбогува тъжен с фараона.

В това време Пентуер се готвеше да замине обратно за Долен Египет, за да намери, от една страна, по тринадесет делегати на земеделското и занаятчийското съсловие за фараона, а от друга — за да подкани населението да поиска облекченията, които беше обещал новият владетел, защото по негово убеждение най-важният въпрос за Египет беше да се премахнат неправдите и злоупотребите с отрудените.

В същото време обаче Пентуер беше жрец и не само не желаеше упадъка на своето съсловие, но дори не искаше да скъса връзките си с него.

Затова, за да подчертае своята вярност, Пентуер отиде да се сбогува с Херхор.

Могъщият някога го прие с усмивка.