няколкостотин такива статуи.
От двете страни на алеята се бяха струпали безбройни тълпи народ от Тива и околностите, а по средата на пътя бавно се движеше погребалното шествие. Напред вървяха музиките на различни полкове, групи оплаквачки, хорове от певци, всички занаятчийски и търговски цехове, пратеници на няколко десетки номеса със своите богове и отличителни знаци, представители на двадесетина народа, които поддържаха връзки с Египет… И отново музика, оплаквачки и жречески хорове.
И тоя път мумията на фараона се намираше в златна лодка, но несравнимо по-скъпа от тая в Мемфис. Колата, която я возеше, беше впрегната в осем чифта бели волове, тя беше два етажа висока и почти се губеше под купищата венци, букети, щраусови пера и скъпоценни тъкани. Обграждаха я гъсти кълба дим от благовония, което създаваше впечатление, че Рамзес XII се показва на своя народ вече като бог, в облаци.
От пилоните на всички тивански храмове се чуваха звуци, подобни на гръмотевици, както и мощни, траурни удари на бронзови гонгове.
Въпреки че алеята на сфинксовете беше свободна и широка, макар че шествието се ръководеше от египетски военачалници, следователно ставаше при най-голям ред, все пак, за да премине тия два километра, които отделяха двореца от храма на Амон, бяха необходими три часа.
Едва когато мумията на Рамзес XII беше внесена в светилището, Рамзес XIII излезе от двореца на златна колесница, теглена от два буйни коня. Като видя любимия си владетел, народът, който стоеше край алеята и през време на процесията се бе държал спокойно, огласи всичко наоколо с такива силни възгласи, че заглушиха гръмотевиците и звуците от върховете на храмовете.
Дойде момент, когато въодушевеното простолюдие поиска да изтича насред алеята и да заобиколи владетеля. Но със знак на ръката Рамзес спря това живо наводнение и попречи на светотатството.
В продължение на около петнадесет минути фараонът измина пътя и застана пред огромните пилони на най-великолепното светилище в Египет.
Както Луксор беше цял квартал от царски дворци в южната част на града, така Карнак представляваше квартал на боговете в северната част. А центърът на Карнак беше светилището на Амон Ра.
Самата сграда на храма заемаше повече от двадесет декара повърхност, а градините и езерата, които я заобикаляха — над двеста и двадесет декара. Пред храма се издигаха два пилона, високи по десет етажа. Дворът, заобиколен от аркада, заемаше към единадесет декара, а колонната зала, в която се бяха събрали привилегированите съсловия, беше голяма пет и половина декара. Това не беше сграда, а цял квартал.
Тая зала, или хипостилът, имаше повече от сто и петдесет крачки дължина и седемдесет и пет ширина, а таванът й се подпираше от сто и петдесет и четири колони. От тях дванадесетте средищни имаха по петнадесет крачки обиколка и пет-шест етажа височина!…
Статуите, сложени на различни места из храма, край пилоните и около свещеното езеро, бяха с пропорции, съответствуващи на огромния храм.
Пред грамадната порта достойният Херхор — първожрец на това светилище — очакваше фараона. Заобиколен от цял щаб жреци, той поздрави почти гордо владетеля, а когато гореше пред него благовония, не го гледаше. После заведе фараона през двора в хипостила и даде заповед да бъдат пуснати делегациите в светилището.
По средата на хипостила се намираше лодката с мумията на умрелия владетел, а от двете й страни, един срещу друг — два еднакво високи трона. На единия седна Рамзес XIII, заобиколен от генералите и номарсите, на другия — Херхор, обкръжен от жреците. После пър-вожрецът Мефрес подаде на Херхор короната на Аменхотеп и младият фараон видя за втори път върху главата на Херхор златната змия, символ на царската власт.
Рамзес побледня от гняв и помисли:
„Дано не става нужда да ти смъквам уреуса заедно с главата!…“
Но мълчеше, защото знаеше, че в това най-голямо египетско светилище Херхор е господар и владетел, равен на боговете, едва ли не по-висш от самия фараон.
Докато населението изпълваше двора, а зад пурпурната завеса, която отделяше останалата част на храма на смъртните, звучаха арфи и тихо пеене, Рамзес разглеждаше залата. Цялата гора от грамадни колони, покрити отгоре додолу с рисунки, тайнственото осветление, таванът, увиснал някъде под небето, всичко това му направи угнетяващо впечатление.
„Какво значи — помисли той — да спечелиш битката при Содовите езера?… Да построиш такава сграда — това се казва дело!… И ето, те са построили…“
В тоя момент Рамзес почувствува мощта на жреческото съсловие. Нима той, неговата войска, дори целият народ биха могли да съборят това светилище?… А щом е трудно да се справи със сградата, нима ще бъде по-лесно да усмири нейните строители?…
Тия неприятни разсъждения прекъсна гласът на първожреца Мефрес.
— Ваше величество — говореше старецът, — вие, предостойни доверенико на боговете (тук той се поклони на Херхор), вие, номарси, писари, рицари и народе! Предостойният първожрец на това светилище, Херхор, ви повика, за да преценим по стар обичай земните постъпки на починалия фараон и да му откажем или признаем правото на погребение…
Гняв нахлу в главата на фараона. Не стига, че така го пренебрегват на това място, но се осмеляват и да разглеждат делата на баща му, да решават дали да го погребат, или не!…
Но той се успокои. Това беше само формалност, и то стара колкото египетските династии. Не ставаше дума да съдят, а да похвалят умрелия.
По знак, даден от Херхор, първожреците седнаха на столчета. Но нито номарсите, нито генералите, които обкръжаваха трона на Рамзес, седнаха: за тях нямаше столове.
Фараонът запомни и това унижение; но той така се владееше вече, че не можеше да се познае дали е забелязал пренебрежението към неговите приближени.
В това време свети Мефрес обсъждаше живота на умрелия владетел.
— Рамзес XII — говореше той — не е извършил нито един от четиридесет и двата гряха, затова съдът на боговете ще издаде за него благоприятна присъда. А понеже благодарение на изключителната грижливост на жреците мумията на фараона е снабдена с всички амулети, молитви, предписания и заклинания, няма никакво съмнение, че умрелият фараон е вече в жилището на боговете, седи до Озирис и сам е Озирис. Божествената същност на Рамзес XII се разкри още през земния му живот. Той царува повече от тридесет години, даде на народа дълъг мир и построи или довърши много храмове. Освен това сам беше първожрец и надминаваше по благочестие най-благочестивите жреци. През неговото царуване главната грижа беше да се почитат боговете и да се издига свещеното жреческо съсловие. Затова небесните сили го обичаха, а едно от таванските божества, Хонсу, благоволи, по молба на фараона, да се отправи за страната Бухтен и там изгони злия дух от царската дъщеря.
Мефрес пое дъх и продължи:
— Като ви доказах, ваши достойнства, че Рамзес XII беше бог, ще попитате защо това висше същество слезе на египетската земя и прекара няколко десетки години в нея?
Целта му беше да оправи света, който е много разпуснат поради упадъка на вярата.
Защото кой днес се занимава с благочестие, кой мисли да изпълнява волята на боговете?
В далечния север виждаме големия асирийски народ, който вярва само в силата на меча и вместо да се занимава с мъдрост и богослужение, покорява народите. По-близо до нас са финикийците, чийто бог е златото, а богослужението — измамата и лихвата. А другите народи, като хетите на изток, либийците на запад, етиопците на юг и гърците — на Средиземно море, са варвари и разбойници. Вместо да работят, те крадат, а вместо да изучават мъдростта, пият, играят на кости или спят като отруден добитък.
На света има само един народ, истински набожен и мъдър — египетският; но вижте какво става тук.
Поради нахлуването на чужденците, лишени от вяра, религията у нас западна. Благородниците и сановниците на чаша вино се подиграват с боговете и с вечния живот, а простолюдието оплесква с кал свещените статуи и не принася дарове на светилищата.
Благочестието е заместено с разкош, мъдростта — с разпуснатост. Всеки иска да носи грамадни перуки, да се маже с редки благовония, да има златоткани ризи и престилки, да се кичи с огърлици и гривни, със скъпоценни камъни. Пшеничната питка вече не му стига: той иска сладкиши с мляко и мед; с пивото мие краката си, а жаждата гаси с чуждестранни вина.
