— Ако не загина — отвърна Саменту. — А понеже до върховете на планините се стига, като се върви край пропасти, какво значение може да има това, че вървейки, може да подхлъзна крак и да падна? Вие, господарю, ще се заемете със съдбата на децата ми.

— Тогава върви — каза фараонът. — Ти си достоен да бъдеш мой пръв помощник.

Като напусна Абидос, Рамзес XIII замина с кораб нагоре по реката до градовете Тан-та-рен и Канех, които се намират почти един срещу друг: единият на източния, другият — на западния бряг на Нил.

В Тан-та-рен имаше две прочути неща: езеро, в което отглеждаха крокодили, и светилище на Хатор с висше училище. Тук изучаваха медицина, религиозно пение, богослужение и астрономия.

Фараонът посети и двете места. Той се ядоса, когато го накараха да гори благовония пред свещените крокодили, които смяташе за смрадливи и глупави гадини. А когато през време на жертвоприношението един от тях се измъкна доста напред и хвана със зъби дрехата на владетеля, Рамзес така го удари по главата с бронзовата лъжица, че животното затвори за миг очи и разпери крайници; после се отдръпна и влезе във водата, сякаш разбра, че младият фараон не обича интимности дори от страна на боговете.

— Дали не извърших светотатство? — попита Рамзес първожреца.

Сановникът погледна изпод око да не би някой да подслушва и отвърна:

— Ако знаех, ваше величество, че ще му принесете такава „жертва“, щях да ви поднеса тояга, а не кадилница. Тоя крокодил е най-непоносимото животно в цялото светилище… Веднъж грабна едно дете…

— И го изяде?…

— Родителите бяха доволни!… — каза жрецът.

— Кажи ми — попита фараонът, след като помисли, — как вие, умни хора, можете да почитате животни, които, от друга страна, когато няма поклонници, налагате с тояги?…

Първожрецът се огледа още веднъж и като видя, че наблизо няма никого, отговори:

— Навярно вие, владетелю, не ще подозирате изповедниците на единия бог, че вярват в светостта на животните… Това, което се върши, се прави за тълпата… Бикът Апис, който уж жреците почитат, е най- прекрасният бик в цял Египет и поддържа расата на нашите говеда. Ибисите и щъркелите чистят от мърша нашите полета; благодарение на котките мишките не унищожават зърнените ни запаси, а благодарение на крокодилите имаме добра вода в Нил; без тях ние бихме се тровили от нея… В това време лекомисленото и невежо простолюдие не разбира ползата от тия животни и би ги унищожило в течение на една година, ако не бихме ги запазили чрез религиозните обреди. Ето това е тайната на нашите светилища, предназначени за животни, и на нашите богослужения към тях. Ние почитаме това, което населението трябва да пази, защото има полза от него.

В светилището на Хатор фараонът премина бързо през дворовете на медицинското училище и без особен ентусиазъм изслуша хороскопа, който му съставиха астролозите. А когато жрецът-астроном му показа златното табло, на което беше нарисувана небесната карта, владетелят попита:

— Колко често се сбъдват предсказанията, които прочитате по звездите?

— Понякога се сбъдват.

— А ако предсказвахте на хората по дърветата, камъните или течението на водата, пак ли щеше да се сбъдва?

Първожрецът изпадна в трудно положение.

— Нека ваше величество не ни смята за измамници. Ние предсказваме на хората бъдещето им, защото то ги интересува и защото, честно казано, астрономията ги привлича само с това.

— А вас с какво ви привлича?

— Ние познаваме положението и движението на звездите по небесния свод…

— Каква полза ще принесе това някому?…

— Ние сме принесли значителни услуги на Египет. Ние му сочим главните посоки, според които се издигат постройките и се копаят каналите. Без помощта на нашата наука корабите, които плават по морето, не биха могли да се отдалечават от бреговете. Най-сетне ние изработваме календара и изчисляваме бъдещите явления по небето. Ето и сега наскоро ще имаме затъмнение…

Но Рамзес вече не го слушаше; обърна се и излезе.

„Как може — мислеше фараонът — да се издигат светилища за такива детски развлечения, а на това отгоре резултатите да се дълбаят на златни табла?… Светите мъже вече не знаят за какво да се заловят от безделие!…“

Като прекара кратко време в Тан-та-рен, владетелят се прехвърли отвъд Нил, в град Канех.

Там нямаше прочути светилища, крокодили и златни табла със звезди. Вместо това процъфтяваха грънчарството и търговията. От тоя град два пътя водеха до Червеноморските пристанища Косеир и Беренице, а трети за порфирените планини, откъдето докарваха статуи и едър строителен камък.

Канех беше пълен с финикийци, които посрещнаха владетеля с небивало въодушевление и му поднесоха в дар разни скъпоценности на стойност десет таланта.

Въпреки това фараонът остана само един ден в Канех; от Тива му съобщиха, че достопочтената мумия на Рамзес XII се намира вече в двореца Луксор и чака за погребение.

По онова време Тива беше грамаден град и заемаше повърхност около дванайсет квадратни километра. Там се намираше най-голямото светилище на Амон в Египет, както и много обществени и частни сгради. Главните улици бяха широки, прави и покрити с каменни плочи, по бреговете на Нил минаваха булеварди, сградите бяха четириетажни и пететажни.

Понеже всяко светилище и всеки дворец имаше грамадна порта с пилони, наричаха Тива „градът със стоте порти“. Всъщност това беше, от една страна, град със силно развити занаяти и търговия, а от друга — като че праг към вечността, защото по хълмовете и между хълмовете на западния бряг на Нил се намираха безброй жречески, господарски и царски гробници.

Това свое великолепие Тива дължеше на двама фараони: Аменофис III или Мемнон, който намерил „глинен град, а оставил каменен“, и на Рамзес II, който довършил и разширил постройките, започнати от Аменофис.

Южно от града, на източния бряг на Нил, се намираше цял квартал от грамадни царски постройки: дворци, вили, храмове, върху развалините на които и до днес се издига градчето Луксор. В тоя квартал останките на фараона очакваха последната церемония.

Когато Рамзес XIII пристигна, цяла Тива излезе да го посрещне; в къщите останаха само старци и хроми, а из уличките — крадци… Тук за пръв път народът разпрегна колесницата на фараона и почна да я тегли сам. Пак тук фараонът за пръв път чу викове и укори срещу жреците, което го зарадва, а също и молби, всеки седми ден да бъде празник; това направи впечатление на владетеля. Той желаеше да даде такъв подарък на трудещите се египтяни, но не мислеше, че намеренията му са станали толкова известни и че народът чака да бъдат изпълнени.

Пътуването на разстояние една миля продължи няколко часа през плътно притискаща се тълпа. Колесницата на фараона се спираше много често сред множеството и не можеше да тръгне, преди гвардията на негово величество да вдигне тия, които лежаха проснати на земята.

Като стигна най-сетне до дворцовите градини, където зае една от по-малките вили, фараонът беше толкова уморен, че тоя ден отказа да се занимава с държавните работи. На другия ден изгори благовония пред мумията на баща си, която се намираше в главния дворец, и каза на Херхор, че тялото може да бъде пренесено в гробниците. Това обаче не стана веднага.

От двореца покойникът беше внесен в светилището на Рамзес, където почива едно денонощие. После с голяма тържественост мумията бе пренесена в светилището на Амон Ра.

Подробностите на погребалния обред бяха същите, както в Мемфис, но несравнимо по- тържествени.

Царските дворци, които се намираха в южната част на града на десния бряг на Нил, бяха свързани със светилището на Амон Ра в северната част на града с единствен по рода си път. Този път представляваше алея, дълга два километра, много широка, по която не само растяха грамадни дървета, но имаше и два реда сфинксове. Едни от тях бяха с лъвски тела и човешки глави, други — с овнешки глави. По пътя имаше