Затова всички благородници задлъжняха, а населението бият и претоварват с работа, ту тук, ту там почнаха да избухват бунтове. Какво казвам: ту тук, ту там?… От известно време благодарение на някакви тайнствени подбудители из цял Египет се чуват възгласи:

„Дайте ни след всеки шест дни почивка!… Не ни бийте без съд!… Дайте ни по една леха земя в собственост!…“

Това е указание, че нашата държава отива към провал и трябва да се намери спасение… А спасението е само в религията, която ни учи, че народът трябва да работи, светите мъже, които знаят волята на боговете, трябва да му сочат пътя, а фараонът и неговите санов-ници да бдят работата да се върши добросъвестно.

Това ни учи религията; по тия принципи управляваше държавата равният на боговете Озирис-Рамзес XII. И ние, първожреците, като признаваме неговата набожност, ще издълбаем следния надпис на гроба му и в светилищата:

„Вол Хор, силен Апис, обединител на короните на царството, златен ястреб, управляващ със сабя, победител на девет народа, цар на Горен и Долен Египет, владетел на двата свята, син на слънцето Амен- мен-Рамзес, любимец на Амон Ра, господар и владетел на Тиваида, син на Амон Ра, осиновен от Хор, а заченат от Хормах, цар на Египет, владетел на Финикия, повелител на девет народа.“65

Когато присъствуващите одобриха с възгласи това предложение, иззад завесата изтичаха танцьорки и изпълниха пред саркофага свещен танц, а жреците запалиха благовония. После снеха мумията от лодката и я внесоха в олтара на Амон, където Рамзес XIII нямаше право да влиза.

Скоро богослужението свърши и събраните напуснаха светилището.

Като се връщаше в двореца Луксор, младият фараон беше така потънал в мисли, че почти не забелязваше неизброимото множество и не чуваше неговите възгласи.

„Не мога да мамя собственото си сърце — каза си Рамзес. — Първожреците се отнасят с пренебрежение към мене, което не се е случвало досега на никой фараон; нещо повече, те дори ми сочат по какъв начин мога да спечеля благоволението им. Те искат да управляват държавата, а аз да следя за изпълнението на заповедите им… Но ще бъде другояче: аз ще заповядвам, а вие трябва да изпълнявате. Или ще загина, или ще сложа върху вратовете ви моя царски крак…“

Два дни мумията на Рамзес XII стоя в светилището на Амон Ра на такова божествено място, че дори първожреците, с изключение на Херхор и Мефрес, не можеха да влизат там. Пред умрелия светеше само една лампа, пламъкът на която беше подклаждан по някакъв странен начин и никога не гаснеше. Над умрелия се издигаше символът на душата, ястреб с човешка глава. Дали това беше машина, или наистина живо същество, това никой не знаеше. Едно беше сигурно, че жреците, които бяха имали смелостта да погледнат крадешком зад завесата, видели, че това същество висело във въздуха без подпора и при това движело уста и очи.

Настана време церемонията на погребението да продължи и златната лодка да понесе умрелия вече към отвъдната страна на Нил. Най-напред обаче тя премина по главната улица на Тива, обкръжена от грамадна свита: жреци, оплаквачки, войска и население, сред дим от благовония, музика, плач и пение.

Главната улица на Тива като че ли беше най-хубавата улица в египетската държава: широка, гладка, със засадени дървета по нея. Четириетажните и дори пет-етажните сгради по нея бяха покрити отгоре додолу с мозайка или с разноцветни барелефи. Затова на тия сгради сякаш бяха окачени грамадни пъстри килими и като че ли бяха покрити с колосални картини, представящи работата на търговците, занаятчиите, моряците, а също и далечни страни и хора.

С една дума, това не беше улица, а по-скоро безкрайна галерия от картини, варварски като рисунки, ярки по багри.

Погребалното шествие се придвижи около два километра от север на юг. Близо до средата на града то се спря, а после зави на запад, към Нил.

На това място сред реката се намираше голям остров, към който водеше мост, построен върху лодки. За да не се случи някое нещастие, генералите, които командуваха процесията, още веднъж строиха шествието, като нареждаха хората по четирима и им заповядаха да се движат много бавно и да избягват да стъпват ритмично. За тая цел музиките, които вървяха начело, свиреха песни с различен такт.

След няколко часа процесията премина първия мост, после острова, после втория мост и се намери на левия, западния бряг на Нил.

Ако източната половина на Тива може да се нарече град на боговете и на царете, то западната беше квартал на гробищни светилища и на гробници.

Шествието се движеше от Нил към хълмовете по средищния път. На юг от тоя път се издигаше светилище в памет на победата на Рамзес III; стените на това светилище бяха покрити с рисунки, които изобразяваха победените народи: хети, аморейци, филистимяни, етиопци, араби и либийци. Малко по-долу се издигаха две гигантски статуи на Аменхотеп II, височината на които, макар че изобразяваха владетеля седнал, отговаряше на пет етажа. Една от тия статуи се отличаваше с чудна особеност: когато лъчите на изгряващото слънце я докоснеха, издаваше звуци като арфа, струните на която се късат.

Още по-близо до пътя, все от лявата му страна, се намираше Рамесему — не особено голямо, но великолепно светилище на Рамзес II. Преддверието му пазеха четири изправени статуи с царските отличия в ръце. А на двора също се издигаше статуя на Рамзес II, висока четири етажа.

Пътят продължаваше да върви с лек наклон все нагоре и все по-ясно се виждаха стръмните възвишения, с дупки като сюнгер: това бяха гробовете на египетските сановници. При входа за тях, между стръмните скали, се издигаше крайно своеобразното светилище на царица Хатасу. Тая сграда имаше четиристотин и петдесет крачки дължина. От заобиколения със стени двор се влизаше по стъпала в друг двор, обкръжен от колони, под който имаше подземен храм. А от двора с колоните пак по стъпала се влизаше в храм, изсечен в скала, под която имаше подземия.

Така светилището имаше два етажа: по-нисък и по-висок; всеки от тия етажи се делеше на горна и долна част. Стълбищата бяха грамадни и вместо парапет имаха две редици сфинксове; пред всяко стълбище стояха на стража по две статуи в седнало положение.

От светилището на Хатасу започваше мрачна теснина, която водеше от гробовете на сановниците до царските гробници. А между тия два квартала се намираше изсеченият в скалата гроб на първожреца Ретеменхоф; стаите и коридорите на тая гробница заемаха около единадесет декара повърхност под земята.

Пътят в теснината ставаше толкова стръмен, че хората трябваше да помагат на воловете, които теглеха погребалната лодка, като я тикат. Шествието се движеше сякаш по корниз, изсечен в скалата, най-сетне се спря на просторна площадка, петнадесетима етажа над дъното на теснината.

Тук се намираше вратата на подземната гробница, която фараонът си беше строил през тридесетте години царуване. Тоя гроб представляваше цял дворец със стаи за господаря, семейството му и прислугата, с трапезария, спалня и баня, с параклиси, посветени на различни божества, и най-сетне — кладенец, на дъното на който се намираше малка стаичка, където щеше да почива навеки мумията на фараона.

При блясъка на ярките факли се виждаха стените на всички стаи, покрити с молитви и картини, които изобразяваха всичките дела, занимания и развлечения на покойния: лов, строежи на светилища и канали, триумфални шествия, тържества в чест на боговете, сражения на войската с неприятели, народа по време на работа.

Но не само това. Стаите бяха не само пълни с различни вещи, съдове, колесници, оръжия, цветя, месо, сладкиши, вино, но в тях имаше и много статуи. Това бяха скулптури на Рамзес XII, жреците му, министрите, жените, войниците и робите. Господарят и на оня свят не може да мине без скъпи вещи, изискана храна и верни служители.

Когато погребалната лодка се спря пред входа на гроба, жреците извадиха царската мумия от саркофага и я сложиха на земята, опряна с гръб о скалата. Тогава Рамзес XIII запали пред останките на баща си бла- говония, а царица Никторис прегърна мумията за шията и заговори с плач:

— „Аз съм твоята сестра, твоята жена Никторис, не ме напускай, о, велики! Нима ти, добри ми татко, желаеш да се отделя от тебе? Но ако аз си отида и ти останеш сам, нима ще има някой с тебе…“66

В тоя миг първожрецът Херхор запали благовония пред мумията, а Мефрес изля вино и каза: