някъде си, също спеше.

Имаше друг един, който в тоя час не спеше.

Над гроба между елите едно коленичило дете плачеше и гърдите му, съкрушени от риданията, се задъхваха в мрака под бремето на безпределна жалба, по-нежна от луната и по-непрозирна от нощта. Изведнъж желязната ограда скръцна. Беше Лестибудоа; той идеше за лопатата си, която бе забравил преди малко. Той позна Жюстен, покатерил се по стената, и разбра тогава кой е бил злосторникът, който му крадеше картофите.

На другия ден Шарл нареди да му доведат малката. Тя поиска да види майка си. Отговориха й, че отсъства, че ще й донесе играчки. Берта няколко пъти пита; сетне полека-лека вече не се сещаше. Веселостта на детето разкъсваше сърцето на Бовари и той трябваше да търпи непоносимите утешения на аптекаря.

Паричните сделки скоро пак започнаха, тъй като г. Льорьо подбуждаше своя приятел Венсар и Шарл се задължи за прекомерни суми; защото той никога не пожела да се съгласи да остави на публична продан и най-малкия от мебелите, които са били нейни. Майка му се отчая от това. Но той се възмути от нея. Той съвсем се бе променил. Тя напусна къщата.

Тогава всички почнаха да използват. Госпожица Ламперьор поиска да й се плати за шест месеца уроци, макар че Ема никога не бе взела ни един (въпреки сметката, която й бе дала, за да я види Бовари): така беше уговорено помежду им; книжарят, който заемаше книги за четене, поиска абонамент за три години; стрина Роле поиска разноските за двадесетина писма и понеже Шарл й поиска обяснение, тя има деликатността да отговори:

— Ах, нищо не зная! Това бяха нейни работи.

При всеки дълг, който плащаше, Шарл мислеше, че се е свършило. Но други идеха непрекъснато.

Той поиска от пациентите да му платят за старите визити. Показаха писмата, които жена му беше изпратила. Тогава той трябваше да се извинява.

Сега Фелисите носеше роклите на госпожата; не всичките, защото той бе взел някои и отиваше да ги гледа в кабинета си, дето се затваряше; тя беше на ръст горе-долу като нея; често, като я виждаше в гръб, Шарл се излъгваше и викаше:

— О, остани! Остани!

Но на Петдесетница тя избяга от Йонвил, отвлечена от Теодор, като задигна всичко, което бе останало в гардероба.

По това време госпожа вдовицата Дюпюи има честта да му съобщи за „бракосъчетанието на г. Леон Дюпюи, неин син, нотариус в Ивето, с госпожица Леокади Льобьоф от Бонвил“. Между поздравленията, които й отправи, Шарл написа следната фраза: „Колко би се зарадвала моята клета жена!“

Един ден, ходейки безцелно из къщата, той се бе качил на тавана и усети под пантофите си топка смачкана хартия. Разгъна я и прочете: „Смелост, Ема, смелост! Аз не искам да бъда нещастието на вашия живот.“

Беше писмото на Родолф, паднало на земята между сандъците, останало там и отвеяно към вратата от вятъра през прозорчето. И Шарл остана съвсем неподвижен и с отворена уста на същото място, дето някога, много по-бледа от него, Ема, отчаяна, бе пожелала да умре. Най-сетне той съзря едно малко „Р.“ долу, на втората страница. Кой беше той? Той си припомни редовните посещения на Родолф, внезапното му изчезване и неестественото му държане, когато два-три пъти след това го беше виждал. Но почтителният тон на писмото го заблуди.

„Те може би са се обичали платонически“ — каза си той.

От друга страна, Шарл не беше от ония, които се вдълбочават до същината на нещата; той отстъпи пред доказателствата и неговата смъртна ревност се изгуби в безпределността на скръбта му.

Всички, мислеше той, трябва да са я обожавали. Сигурно всички мъже са я желали. Тя му се стори още по-хубава; и усещаше непрестанно бясно въжделение към нея, което разгаряше отчаянието му, защото сега беше неосъществимо.

За да й се хареса, като че тя беше още жива, той усвои нейните предпочитания, нейните мисли; купи си лачени обуща, почна да носи бели вратовръзки. Парфюмираше мустаците си, подписваше като нея записи на заповед. Тя го развращаваше дори отвъд гроба си.

Той бе принуден да продаде къс по къс сребърните сервизи, след това продаде мебелите от салона. Всичките помещения се изпразниха; ала стаята, нейната стая, бе останала както преди. След като вечеряше, Шарл се качваше там. Приближаваше до камината кръглата маса и поставяше до нея нейното кресло. Той сядаше насреща. В позлатените светилници гореше свещ. До него Берта шареше с бои картинки.

Като я виждаше тъй лошо облечена, с обувки без връзки и с блузка, скъсана от мишниците до бедрата, защото прислужницата съвсем не се грижеше за това, клетият човек страдаше. Но тя беше тъй кротка, тъй мила и главичката й тъй грациозно се наклоняваше, а хубавите й руси коси падаха над розовите бузи, че някаква безкрайна наслада го обземаше, удоволствие, примесено с горчивина, като ония не добре приготвени вина, които имат дъх на смола. Той поправяше играчите й, правеше й палячовци от картон, зашиваше разпраните кореми на куклите й. После, щом съгледаше кутията за ръкоделие, някоя паднала панделка или дори някоя карфица, той се замисляше и имаше такъв тъжен вид, че тя ставаше тъжна като него.

Сега никой не дохождаше у тях; защото Жюстен беше избягал в Руан, дето бе станал прислужник в бакалница, а децата на аптекаря идваха все по-рядко да видят малката; г. Оме, пред вид разликата в общественото им положение, не се интересуваше вече да поддържа близостта си с него.

Слепецът, когото той не можа да изцери с помадата си, се върна по склона Боа-Гийом, дето тъй много разправяше на пътниците неуспешния опит на аптекаря, че когато отиваше в града, Оме се криеше зад завесите на „Лястовицата“, за да не се срещне с него. Той го мразеше и в интереса на собствената си известност, като искаше на всяка цена да се отърве от него, предприе срещу него скрити мерки, които излагаха на показ дълбочината на ума му и престъпността на тщеславието му. През цели шест месеца в „Руански фенер“ можеха да се прочетат подобни статийки:

„Всички пътници, които отиват към плодородните местности на Пикардия, са забелязали несъмнено по склона Боа-Гийом един нещастник с ужасна рана на лицето. Той досажда, преследва и събира истински данък от пътниците. Мигар още сме в чудовищните времена на Средните векове, когато бе позволено на скитниците да излагат по нашите обществени места проказа и скрофули, донесени от тях през кръстоносните походи?“

Или:

„Макар да има закони срещу скитничеството, окрайнините на нашите градове все още гъмжат от банди просяци. Има и други, които скитат сами и които не са може би по-малко опасни. За какво мислят нашите управници?“

После Оме измисляше и случки:

„Вчера под склона Боа-Гийом един плашлив кон…“ И следваше разказът за злополуката, причинена от слепеца.

Той кара дотам, че арестуваха слепия. Но го освободиха. Той отново почна и Оме също отново почна. То беше истинска борба. Той спечели победата, защото врагът му бе осъден на доживотно затваряне в един приют за болни.

Тоя успех го насърчи; от тоя ден нататък нямаше в околията ни едно премазано куче, ни една запалена плевня, ни една бита жена, за които веднага той да не съобщи на читателите, воден винаги от любов към напредъка и омраза към свещениците. Той правеше сравнения между първоначалните училища и братята- иньорантини46 във вреда на последните; по повод сто франка, подарени на църквата, припомняше за свети Вартоломей и изобличаваше злоупотребленията, хвърляше остроти. Това беше неговата дума. Оме подкопаваше; ставаше опасен.

Но той се задушаваше в тесните рамки на журнализма и скоро почувства, че му е потребна книга, съчинение! Тогаз състави една „Обща статистика на кантона Йонвил, придружена с климатически