— О, не, нали! Не, аз искам да си я запазя.

Оме от приличие взе шишето от етажерката, за да полее здравеца.

— О, благодаря — каза Шарл, — вие сте добър.

И не довърши, въздишайки поради спомените, които предизвика тоя жест на аптекаря.

Тогава, за да го разсее, Оме сметна за уместно да заговори малко за градинарство; растенията имат нужда от влага. Шарл кимна с глава в знак на съгласие.

— Впрочем хубавите дни скоро ще дойдат.

— Ах! — рече Бовари.

Като не знаеше вече какво да каже, аптекарят почна да разтваря леко малките завески на стъклата.

— Я гледай, господин Тюваш минава.

Шарл повтори като машина:

— Господин Тюваш минава.

Оме не се реши да му заговори пак за нарежданията по погребението; по тоя въпрос свещеникът успя да го склони.

Той се затвори в кабинета си, взе перо и след като рида известно време, написа:

„Искам да бъде погребана във венчалната си рокля, с бели обувки и венец; косите й да бъдат разпуснати върху раменете; три ковчега — един от дъб, един от махагон, един от олово. Не искам нищо да ми се приказва, аз ще имам сили. Отгоре цяла да бъде покрита с голям къс зелено кадифе. Искам това. Направете го.“

Господата много се учудиха на тия романтични хрумвания на Бовари и аптекарят веднага отиде да му каже:

— Това кадифе ми се вижда прекалено. От друга страна, разноските…

— Какво ви засяга вас? — викна Шарл. — Оставете ме! Вие не я обичахте! Махайте се!

Духовникът го взе под ръка, за да го поразходи из градината. Той приказваше за суетността на земните неща. Бог е много велик, много добър. Би трябвало безропотно да се подчиняваме на неговите повеления, дори да му благодарим.

Шарл избухна в богохулство.

— Аз мразя тоя ваш бог!

— Духът на непокорство е още във вас — въздъхна свещеникът.

Бовари се отдалечи с големи крачки. Той вървеше покрай стените близо до овощните дървета и скърцаше със зъби; изпращаше погледи към небето, изпълнени с проклятие; но ни един-единствен лист не помръдна.

Ръмеше ситен дъжд. Шарл, който беше разгърден, почна да трепери; прибра се и седна в кухнята.

В шест часа на площада се чу шум на раздрънкана железария: беше „Лястовицата“, която пристигаше; и той стоя със залепено до стъклото чело да гледа как слизат един след друг всички пътници. Фелисите му постла един дюшек в салона; той се тръшна на него и заспа.

Макар и философ, г. Оме почиташе мъртъвците. И без да се сърди на бедния Шарл, вечерта той пак дойде за бдение при покойната, като донесе три тома и една папка, за да си взема бележки.

Господин Бурнизиан беше там и две големи свещи горяха при възглавницата на леглото, което беше измъкнато из алкова.

Аптекарят, комуто мълчанието тежеше, скоро изказа няколко съжаления за тая „злочеста млада жена“, а свещеникът отговори, че сега оставаше само да се моли човек за нея.

— Но все пак — поде Оме — от двете едно: или тя е умряла опростена (както се изразява църквата) и тогаз няма никаква нужда от нашите молитви; или пък е починала непокаяна (такъв е, мисля, църковният израз) и тогава.

Бурнизиан го прекъсна със сърдит тон, че и в тоя случай човек трябва да се моли.

— Но — възрази аптекарят — щом бог знае всичко, което ни е потребно, защо трябва да се молим?

— Как! — рече духовникът. — Молитвата! Та вие не сте ли християнин?

— Прощавайте! — каза Оме. — Аз се възхищавам от християнството. Най-напред, то премахна робството, въведе в обществото една нравственост…

— Въпросът не е в това! Всички свещени текстове…

— Ох! Ох! Колкото за текстовете, отворете историята; известно е, че те са фалшифицирани от езуитите.

Шарл влезе и като се упъти към леглото, бавно дръпна завесите.

Ема лежеше с глава, приведена към дясното рамо. Ъгълът на устата й, която беше отворена, бе като черна дупка в долната част на лицето; двата палеца стояха непрегънати към дланите; нещо като бял прах беше поръсило ресниците й и очите й почваха да изчезват в някаква лепкава белота, която приличаше на тъничко було, изплетено сякаш от паяци. От гърдите й, чак до коленете, чаршафът се вгъваше надолу и после се издигаше при пръстите на нозете; и на Шарл се струваше, че някаква безпределна маса, някаква огромна тежест я бе натиснала.

Часовникът на църквата удари два часа. Чуваше се силният ромон на реката, течаща в мрака, под терасата. От време на време господин Бурнизиан се секнеше шумно, а Оме скърцаше с перото по хартията.

— Хайде, скъпи приятелю — каза той, — идете си, тая гледка ви къса душата!

Щом Шарл излезе, аптекарят и свещеникът отново почнаха препирните си.

— Четете Волтер! — думаше единият. — Четете Холбах, четете „Енциклопедията“!

— Четете „Писмата на неколцина португалски евреи“! — казваше другият. — Четете „Основанията на християнството“ от Никола, бивш магистрат!

Те се горещяха, бяха се зачервили, говореха едновременно, без да се чуват; Бурнизиан се възмущаваше от подобна дързост; Оме се учудваше от такава глупост; и щяха да почнат да се оскърбяват, когато изведнъж Шарл отново се появи. Някакво непреодолимо привличане го водеше, той постоянно се качваше по стълбата.

Заставаше срещу нея, за да я вижда по-добре, и се загубваше в това съзерцание, което не беше вече мъчително, тъй като беше дълбоко.

Припомняше си случаите на каталепсия, чудесата на магнетизма и си казваше, че като пожелае това извънредно силно, ще успее може би да я възкреси. Веднъж дори се наведе над нея и тихичко извика: „Ема! Ема!“ Дъхът му, издъхнат силно, разлюля пламъка на свещите до стената.

Призори пристигна госпожа Бовари — майката; прегръщайки я, Шарл отново се обля в сълзи. Тя се опита, както бе сторил аптекарят, да му направи бележки по разноските за погребението. Той избухна тъй силно, че тя млъкна и дори той я натовари да отиде веднага в града, за да купи каквото трябваше.

Целият следобед Шарл остана сам; бяха завели Берта при госпожа Оме; Фелисите беше горе, в спалнята, заедно със стрина Льофрансоа.

Вечерта Шарл приемаше посетители. Ставаше, стискаше ръка, без да говори, след това посетителят сядаше при другите, които образуваха голям полукръг около камината. С наведени лица, с метнати един върху друг нозе, те клатеха крак от коляното надолу, като в същото време пускаха от време на време по някоя дълбока въздишка; и всеки се отегчаваше безгранично, но все пак никой не искаше да излезе преди другите.

Към девет часа, когато Оме отново дойде (от два дни само него виждаха по площада), беше натоварен със запас от камфор, смирна и ароматични треви. Носеше също гърне, пълно с хлор, за да обезвреди миазмите. В тоя миг слугинята, госпожа Льофрансоа и старата Бовари се въртяха около Ема, привършвайки обличането й; слагаха дългото, кораво було, което я покри до копринените й обувки. Фелисите хълцаше:

— Ах! Клетата ми господарка! Клетата ми господарка!

— Погледнете я — думаше с въздишка хотелиерката — колко е миличка още! Като че ей сега ще стане!

След това се наведоха да й сложат венеца.

Трябваше да се повдигне малко главата и тогаз от устата й излезе като повръщане черна течност.

— Ах, боже мой! Роклята, внимавайте! — викна госпожа Льофрансоа. — Но помогнете ни — каза тя на