— Тия ужасни подробности са безполезни. Аз ще осведомя господина. Ето че хората идат. Повече достойнство, дявол да го вземе! Повече философия!

Клетият Бовари поиска да се покаже силен и няколко пъти повтори:

— Да… да, смелост!

— Е, добре! — извика старецът. — Аз имам смелост, гръм и мълния! Аз ще я изпратя до края.

Камбаната заби. Всичко беше готово. Трябваше да се тръгва.

И седнали един до друг на едно седалище близо до олтара, те видяха да минават пред тях и да се връщат непрекъснато трима псалтове, които пееха еднозвучно. Органът бучеше с все сила. Господин Бурнизиан в парадни одежди пееше с остър глас, покланяше се пред дарохранителницата, дигаше ръце, простираше ги. Лестибудоа сновеше из църквата с машата от китова кост за гасене на свещи; саркофагът бе сложен близо до аналоя, между четири реда свещи. Шарл имаше желание да стане и да ги изгаси.

Вие пак той се опитваше да се настрои благочестиво, да се отдаде на надеждата за някакъв бъдещ живот, в който ще я види. Въобразяваше си, че е заминала отдавна на много далечно пътуване. Но щом помислеше, че тя е там, отдолу, и че всичко беше свършено, че ще я заровят в земята, обхващаше го свирепа черна, безнадеждна ярост. Навремени му се струваше, че вече не чувства нищо; и вкусваше някакво смекчаване на мъката си, като в същото време се укоряваше, че е негодник.

По плочите се чу някакво сухо потропване на бастун, обкован с желязо, който почукваше равномерно. То идеше откъм дъното и спря изведнъж в страничната част на църквата. Мъж в грубо кафяво палто коленичи с големи усилия. Беше Иполит, слугата от „Златен лъв“. Той си бе сложил новия крак.

Един псалт обикаляше църквата с дискос и едрите петаци един след друг звънтяха по сребърната табла.

— Хайде, по-бързо! Аз се измъчвам! — възкликна Бовари, като му хвърли с яд монета от пет франка.

Църковният служител му благодари с дълъг поклон.

Пееха, коленичеха, ставаха — нямаше край! Той си спомни, че веднъж наскоро след сватбата бяха отишли заедно на литургия и се наредиха от другата страна, вдясно, до стената. Камбаната отново заби. Столовете силно се раздвижиха. Носачите провряха трите си тояги под саркофага и всички излязоха от църквата.

Тогаз на прага на аптеката се появи Жюстен. Той веднага си влезе бледен, политащ.

Хората бяха по прозорците, за да гледат минаването на процесията. Шарл вървеше напред с изправена снага. Той си даваше мъжествен вид и поздравяваше с кимване хората, които излизаха от уличките или вратите и се присъединяваха към множеството. Шест души, по трима от всяка страна, вървяха със ситни крачки и малко задъхани. Свещениците, псалтовете и две деца от хора припяваха „De profundus“ и гласовете им се носеха над полето, възлизайки и падайки вълнообразно. От време на време те изчезваха при завоите на пътеката; но високият сребърен кръст непрекъснато се издигаше между дърветата.

След тях вървяха жените в черни наметки, с отметнати качулки; носеха в ръка големи запалени свещи и Шарл усещаше, че ще припадне от това непрекъснато повтаряне на молитви и свещи, под тия противни миризми на восък и църковни одежди. Лъхаше свеж ветрец, овесът и рапицата се зеленееха, край пътя по живите плетища трептяха капчици роса. Всевъзможни весели шумове изпълваха пространството; тропот на каручка, която се търкаляше далеч някъде из коловоза, вик на петел, който се повтаряше, или препускане на конче, което се виждаше как бяга под ябълковите дръвчета. Чистото небе беше попъстрено с розови облаци; малки синкави пушеци се извиваха надолу, върху колибите, покрити с перуники; минавайки покрай тях, Шарл разпознаваше дворовете. Припомняше си утрини, подобни на тая, когато, след като бе посетил някой болен, излизаше оттам и се връщаше при нея.

Черният плат, напръскан със сребърни капки като сълзи, се подигаше навремени и откриваше саркофага. Уморените носачи забавяха хода; и я носеха с непрекъснати тласкания напред, като ладия, която се люшка от всяка вълна.

Пристигнаха.

Мъжете отидоха до края, до едно място в лехата, дето бе изкопан гробът.

Наредиха се наоколо; и докато свещеникът говореше, червената пръст, изхвърлена по краищата, се свличаше в ъглите безшумно и непрестанно.

Сетне, когато нагласиха четирите въжета, бутнаха саркофага върху тях. Той видя как я спускаха. Спускаха я дълго.

Най-после се чу сблъскване; въжетата се измъкнаха горе със скърцане. Тогаз Бурнизиан взе лопатата, която Лестибудоа му подаваше; с лявата си ръка, като едновременно поръсваше с дясната, той хвърли силно голям къс отрязана с лопатата земя; и дъската на ковчега, ударена от камъните, издаде оня ужасен звук, който ни се струва, че е тътен на вечността.

Духовникът подаде ръсилото на съседа си. Той беше Оме. Той важно го раздруса, след това го даде на Шарл, който се смъкна до колене в пръстта и като хвърляше пълни шепи от нея, в същото време викаше: „Сбогом“ Изпращаше й целувки, влачеше се към гроба, за да се варови там заедно с нея.

Отведоха го; и той скоро се укроти, изпитвайки може би както всички други неясно доволство, че най- сетне се бе свършило.

На връщане дядо Руо спокойно запуши лулата си, нещо, което Оме в дълбочините на душата си намери, че не е много прилично. Той забеляза също, че г. Бине се бе въздържал да дойде, че Тюваш се беше „измъкнал“ след опелото и че Теодор, слугата на нотариуса, носеше синя дреха, като че не можеше да намери черна, защото такъв е, дявол да го вземе, обичаят! И за да сподели мнението си, отиваше от една група до друга. Всички жалеха за смъртта на Ема и особено Льорьо, който не бе пропуснал да дойде на погребението.

— Клетата мила женица! Каква мъка за мъжа й!

Аптекарят поемаше:

— Ако не бях аз, знаете ли, той щеше да предприеме някакво гибелно покушение срещу себе си!

— Такава добра! Миналата събота я видях в дюкяна си!

— Нямах свободно време — каза Оме — да приготвя няколко думи, които можех да произнеса на гроба й.

Като се върна в къщи, Шарл се съблече, а дядо Руо свали синята си блуза. Тя беше нова и тъй като, докато бе пътувал, често избърсваше очите си с ръкавите, беше пуснала боя по лицето му; а сълзите бяха набраздили пласта от прах, с който бе изцапана.

Госпожа Бовари — майката, беше при тях. И тримата мълчаха. Най-сетне старият въздъхна:

— Спомняте ли си, приятелю, че дойдох веднъж в Тост, когато вие бяхте загубили първата си покойница. Тогава аз ви утешавах! Имах какво да ви кажа, но сега…

Сетне със стенание, което подигна високо гърдите му, добави:

— Ах, знаете ли, за мене това е край! Изпратих жена си… след туй сина си… и ето днес — дъщеря си.

Той пожела веднага да се върне в Берто, като казваше, че не би могъл да спи в тая къща. Отказа дори да види внучката си.

— Не! Не! Ще ми бъде много тежко. Вие ще я целунете силно заради мене! Сбогом!… Вие сте добър момък! И после аз никога няма да забравя това — каза той, като тупна бедрото си, — не се бойте! Ще си получавате пак винаги пуйката.

Ала когато се изкачи на склона, той се обърна, както някога се бе обърнал на пътя за Сен-Виктор, когато се разделяше с нея. Прозорците на градчето бяха цели в пламък от полегатите лъчи на слънцето, което залязваше в ливадите. Засенил с ръка очите си, той съзря на хоризонта оградено с каменен зид място, в което тук-таме имаше китки дървеса между бели камъни, сетне продължи пътя си със ситен тръс, защото кончето му куцаше.

Макар да бяха уморени, Шарл и майка му останаха да разговарят много дълго време. Приказваха за някогашните дни и за бъдещето. Тя щеше да се настани в Йонвил, да гледа домакинството, нямаше вече да се разделят. Тя беше ловка и ласкава, радвайки се в душата си, че отново си възвръща обичта му, която от толкова години й се изплъзваше. Удари полунощ. Градчето както обикновено беше тихо, а Шарл, буден, непрекъснато мислеше за нея.

Родолф, който цял ден бе скитал из гората, за да се разсее, спокойно спеше в своя замък; и Леон,