отблъскваше с изпънати ръце всичко, което Шарл, по-умиращ от нея, я караше да пие. Той се бе изправил с кърпичка на устните, хъркащ, плачещ, задавен от ридания, които го разтърсваха до петите; Фелисите тичаше насам-натам из стаята. Оме, неподвижен, въздишащ дълбоко, а г. Каниве, пазещ все така своята самоувереност, начеваше все пак да се чувства смутен.
— Дявол да го вземе!… Но… Тя е изчистена и щом причината престане…
— Резултатът трябва да престане — каза Оме, — това е очевидно.
— Спасете я! — възклицаваше Бовари.
Но без да слуша аптекаря, който още допускаше хипотезата: „Може би това е спасителен пароксизъм“, Каниве се канеше да предпише териак44, когато чуха плясъка на камшик; всички стъкла потрепериха и една затворена пощенска кола, запрегната с три коня, окаляни до ушите, спря изведнъж до ъгъла на халите. Беше доктор Ларивиер.
Появяването на някой бог не би произвело по-силно вълнение. Бовари дигна ръце. Каниве изведнъж се спря, а Оме свали гръцката си шапчица, преди още докторът да е влязъл.
Той беше от великата хирургическа школа, произлизаща от Биша, от онова поколение, изчезнало днес, на лекари-практици, философи, които скъпяха изкуството си с фанатична обич, упражняваха го с възторг и с проницателност! Когато той се ядосваше в болницата си, всичко трепереше, а учениците му толкова го почитаха, че щом се установяха, мъчеха се да му подражават, доколкото е възможно; така че в околните градове виждаха учениците му облечени като него в дълго, подплатено с вата палто и в широк фрак, разкопчаните ръкави на който покриваха само донякъде неговите пълни ръце, много хубави ръце, които никога не бяха в ръкавици, сякаш за да бъдат винаги готови да се потопят в страданията. Презиращ ордените, титлите и академиите, гостоприемен, либерал, гледайки бедните като баща и проявявайки добродетели, без да вярва в добродетелта, той би могъл да мине почти за светец, ако изтънчеността на духа му не караше хората да се страхуват от него като от демон. Погледът му, по-пронизващ от хирургически нож, слизаше право в душата и отделяше всяка лъжа между доводите и недомлъвките от стеснителност. И той шестваше тъй, изпълнен с онова добродушно величие, което се създава от съзнанието за голямото дарование, от късмета и от четиридесетгодишно трудолюбиво и безукорно съществуване.
Още от вратата, като видя мъртвешкото лице на Ема, простряна по гръб, с отворена уста, той сбърчи вежди. Сетне, като се правеше, че слуша Каниве, потърка ноздри с показалеца си, повтаряйки:
— Добре, добре.
Но мръдна бавно рамене. Бовари го следеше; те се погледнаха и тоя човек, свикнал все пак толкова с гледката на страданията, не можа да удържи една сълза, която се отрони върху жабото му.
Той пожела да се отдели с Каниве в съседната стая. Шарл тръгна подире му.
— Тя е много зле, нали? Да й сложим ли синап? Знам ли какво! Намерете нещо, вие сте спасили толкова хора!
Шарл обгръщаше с две ръце снагата му и го гледаше тъй загубено, умолително, полуприпаднал на гърдите му.
— Хайде, смелост, мое момче! Нищо повече не може да се направи.
И доктор Ларивиер се обърна.
— Заминавате ли?
— Ще се върна.
Той излезе, за да заповяда уж нещо на кочияша, заедно с господин Каниве, който също нямаше никакво желание да види как Ема умира в ръцете му.
Аптекарят ги настигна на площада. По темперамент той не можеше да се отдели от знаменити хора. И измоли г. Ларивиер да му направи честта да обядва у тях.
Бързо пратиха да вземат гълъби от „Златен лъв“, всички котлети от месарницата, каймак от Тюваш, яйца от Лестибудоа и аптекарят сам помагаше в приготвянето, докато госпожа Оме, като стягаше шнура на блузата си, думаше:
— Вие ще извинявате, господине, защото в нашия злочест край, когато човек не е предупреден от навечерието…
— Високите чаши! — пошушна Оме.
— Ако бяхме в града, щяхме да имаме възможност да ви поднесем най-малкото пълнени крака.
— Мълчи!… Заповядайте на трапезата, докторе!
Той сметна за добре след първите залъци да даде някои подробности за нещастието:
— Отначало имахме чувството на засъхване в гърлото, сетне нетърпими болки в стомашната област, изобилно повръщане, безпаметство.
— Но как се е отровила тя?
— Съвсем не зная, докторе, и дори не мога да разбера отгде е могла да се снабди с тая арсенова киселина.
Жюстен, който носеше в тоя миг един куп чинии, почна да трепери.
— Какво ти е? — каза аптекарят.
При тоя въпрос момъкът пусна всичко, което падна на земята с голям трясък.
— Глупак — извика Оме, — некадърник! Дебелак, магаре такова!
Но изведнъж, като се овладя, каза:
— Аз исках, докторе, да направя анализ и, primo, внимателно пъхнах в една тръбичка…
— Щяхте да сторите по-добре — каза хирургът, — ако бяхте пъхнали пръстите си в гърлото й.
Неговият събрат мълчеше, след като преди малко бе изтърпял насаме строго мъмрене по повод лекарството му за повръщане, така че тоя славен Каниве, тъй високомерен и многоречив при случая с кривия крак, днес беше много скромен; той не пресичаше и се усмихваше одобрително.
Оме сияеше от гордостта си на гостоприемен домакин и печалната мисъл за Бовари неясно увеличаваше удоволствието му чрез егоистично сравнение със себе си. Освен това присъствието на доктора го въодушевяваше. Той показваше знанията си, цитираше, както дойде, кантариди, стрихнин, мансанилие, змийска отрова…
— И дори съм чел, докторе, че някои лица са се отравяли като поразени от мълния от кървавица, подложена на прекалено опушване! Поне тъй гласеше един много хубав доклад на една от нашите аптекарски знаменитости, един от нашите учители — славния Каде дьо Гасикур!
Госпожа Оме се появи отново, носеща един неустойчив спиртник; защото Оме държеше да приготвя кафето на масата — печено от него, смляно от него и приготвено в смес от него.
— Saccharum, докторе — каза той, като му подаваше захар.
Сетне поръча да доведат отгоре всичките му деца, любопитен да узнае мнението на доктора за тяхното телосложение.
Най-сетне г. Ларивиер щеше вече да си тръгне, когато госпожа Оме му поиска съвет за мъжа си. Кръвта му се сгъстявала така, че веднага след вечеря умът му отслабвал и той заспивал.
— О, неприятностите му идват не от много ум!
И като се усмихна на тоя неразбран от другите каламбур, докторът отвори вратата. Но аптеката гъмжеше от народ и той едва можа да се отърве от господин Тюваш, който се боеше, че жена му може да има пневмония, понеже имала навик да храчи в пепелта; сетне от г. Бине, който усещал понякога силен глад, и от госпожа Карон, която имала сърбежи; от Льорьо, който имал виене на свят; от Лестибудоа, който имал ревматизъм; от госпожа Льофрансоа, която имала киселини. Най-после трите коня поеха и всички решиха, че той никак не е бил любезен.
Общественото мнение бе отклонено от появата на г. Бурнизиан, който минаваше край халите със своето миро.
Оме, както подобаваше на принципите му, сравни свещениците с гарвани, привлечени от мирис на мъртъвци; видът на всяко духовно лице му беше лично неприятен, защото расото му навяваше мисъл за саван, и той мразеше расото от страх пред савана.
Все пак, не отбягвайки от онова, което той наричаше, своя
